Интервю с Кубер Сапарев за сайта Биволъ

Кубер Сапарев

Биволъ: Каква символика влагаш в българския трибагреник нарисуван върху съветския флаг?

Кубер Сапарев: Символиката е недвусмислена – българското знаме е символ на България. Знамето “Вся власть советам”, върху което изрисувах българското знаме, от друга страна, е лозунг, с който е отнета свободата на половин Европа и са избити десетки милиони. У нас, за да възтържествува идеята на този лозунг, а именно – цялата власт да бъде в ръцете на Съветския съюз, е избит духовния, интелектуалния, военния и политическия елит на нацията, включително офицери и воини, сражавали се за България в три войни! Така че поставяйки българското знаме на това място, аз символично отхвърлих тази чужда власт. По този начин аз се опитах да скрия един символ, символ на кървавата власт, с друг – този на България. На нашата свободна България.

Б: Има ли санкции лично спрямо теб или срещу участниците в протеста, след като полицията направи констативен протокол и се опита да те арестува?

К.С.: Бях задържан от органите на реда, като в продължение на един час правото ми на свободно придвижване, гарантирано от Контитуцията, беше отнето. Беше направена проверка на личните ми документи. Първоначалната идея – да бъда отведен до най-близкото полицейско управление, беше осуетена от останалите участници в протеста, сред които имаше и юристи и които не допуснаха това да се случи. Така изчакахме дежурния служител на Столичния инспекторат, който дойде на място и ми състави констативен протокол за нарушение на наредбите на Столична община. Доколкото ми е известно, няма наложени санкции на други участници в протеста, въпреки че получихме вербална заплаха, че в бъдеще такива протести няма да ни бъдат разрешавани.

Б.: Какво точно пише в протокола и какви обяснения дадоха полицаите за опита да те задържат?

К.С.: Протоколът констатира, че “културно-историческият паметник в градината на Съветската армия (Княжеска градина), е повреден, като на него е изрисуван българският трибагреник”. Така констатираното нарушение е неточно, тъй като в отговор на по-ранно наше запитване Министерството на културата вече излезе със становище, според което паметникът на Съветската армия не представлява недвижима културна ценност, по смисъла на Закона за културното наследство. Освен това Столична община вече има взето решение за демонтирането на този паметник, което решение съвсем скоро има кръгла годишнина – то е прието на 25 февруари 1992 г. Това решение все още не е отменено, така че ние настояваме същият този Столичен инспекторат, който състави протокола, да се самосезира и да наложи и съответната санкция на виновника за това двадесетгодишно бездействие!

Полицаите оправдаха действията си със служебните си задължения, като бях подканен да изтрия “повредата”. Аз, обаче, категорично заявих, че няма да изтрия българското знаме! Това отговорих и на далеч по агресивен служител на Столична община, който дори ме заплаши, че няма да бъда пуснат на свобода, докато не изтрия знамето!

На следващия ден бях поканен на разговор в Столичния инспекторат, където се оказа, че няма как да ми бъде съставен акт, тъй като паметникът е изключителна държавна собственост. Така констативният протокол беше препратен към Министерство на културата и сме в очакване за по-нататъшното развитие на нещата.

Б.: Ще има ли нови протести и действия срещу паметника? Как да научат хората за тях?

К.С.: Всички, които споделят нашата кауза, могат да следят сайта ни – http://demontirane.org, откъдето да се информират за предстоящите ни събития и да се запознаят с цялата ни досегашна дейност като гражданска инициатива. Активни сме и във Facebook, където намираме все повече и повече подкрепа и поддръжници.

Продължаваме да работим по това този антибългарски паметник да бъде преместен от центъра на столицата ни и да намери полагащото му се място в Музея на тоталитарното изкуство, където той ще изпълни истинската си функция – да напомня за историята. По никакъв начин не можем да се примирим с присъствието на този огромен сталинистки символ на такова централно за София, а и за България място и то в този контекст, в който е в момента. За всички онези хора, преживели ужаса на лагерите, или загубили своите близки, роднини и приятели в годините след преврата от 9 септември, ежедневната среща с този паметник е изключително болезнена и оскърбителна, а в момента той се намира на такова място и с такива размери, че е невъзможно да бъде избегнат. В един музей, човек може да отиде по собствено желание, докато в случая правото на избор е отнето. Паметникът продължава да ни бъде натрапван против волята и в името на пропагандата на една чиста лъжа – тази за съветската армия “освободителка”. Време е да спрем да лъжем децата си и да им върнем това градско пространство. То е на тях – на децата на България.

снимката е от сайта http://qarrtsiluni.com/2011/07/05/guilty/

Става въпрос за това да гарантираме,
че в един бъдещ контекст няма да се превърнем в
следващото поколение виновни.
Мартин Симечка

„Вината на оцелелия” за първи път е описан като синдром през 1960 от няколко терапевти, които разпознават сходни характеристики в състоянието на свои клиенти, оцелели от Холокоста. Типично за това състояние са обвиненията на оцелелия към себе си, че е направил твърде малко за да помогне на тези, които не са останали живи. Понякога те обвиняват себе си за смъртта на другите. „Вината на оцелелия” също се нарича „Синдромът на концентрационните лагери”. Характеризира се още с тревожност и депресия, социално оттегляне, разстройства на съня и нощни кошмари, физически оплаквания и емоционална лабилност. Това е краткото и сухо описание на този синдром, впрочем едно от състоянията с най-тежки последици за цялостния живот на хората, които го изпитват. Нелекуван той може да доведе до хронична депресия, отчаяние, загуба на смисъл, зависимост към алкохол и наркотици, постоянно чувство на страх и срам. Подходящ пример за това от практиката на семейната терапия е, когато в дадено семейство едното дете е подложено на физическо или друг вид насилие, а другото дете – не. Пораженията върху „помилваното дете” са огромни. Едно от най-страшните неща, които му се случват е, че в него се срещат едновременно, с огромна интензивност две противоречиви и объркващи чувства: от една страна е омразата, към насилника, който тероризира неговия брат/сестра (сиблинг) и от друга – благодарността към същия този насилник, че не му е причинил това, което се е случило на другото дете. Мащабите на щетите от дългото пребиваване в такъв семеен модел са изключително големи. Съсипани са едновременно отношенията между детето и родителите му и отношенията между него и сиблингите. Съсипията идва от чувството за благодарност и от напълно необоснованото усещане за сигурност. „Мен не ме наби днес, значи и утре няма да ме набие, ще се оттърва и вдругиден и после пак”. Всъщност това дете е подложено на същата липса на сигурност, както и детето, което бият. Защото не е предвидимо кога този, който бие едното си дете, ще набие и другото. Ненабитият е жертвата, която няма право да обвинява, няма право да крещи, да плаче, да страда, защото е „помилван” – временно. За да си осигури по-голяма степен на сигурност и защитеност, от каквато всяко дете има нужда, то става изпълнително, кротко, не протестира за нищо, неуверено, не вярва в себе си, не вярва на другите, апатично и тихо. Замлъква. Не му се чува гласецът. Става невидимо дете. Осигурява си спокойствие чрез невидимост. В същото време другото дете става все по-протестно, все по-упорито и все повече си проси боя. И го получава. Тези две деца, понеже са деца, малки и непораснали, не разбират, а и не могат да променят нищо в ситуацията. Стават част от един зловещ модел, който ги разделя, вместо да ги свърже и обедини. Накрая обвиненията, които имат към родителите си, се прехвърлят между тях:
- Защо не спреш да му се репчиш и той ще спре да те бие? Толкова ли ти е трудно, аз как успявам?
- А ти защо не му казваш какво мислиш? Винаги се спотайваш и само мене ме бият.
Асоциациите с живота ни по време на тоталитарния период са силни, нали? Идват бързо и спонтанно. И не само с тоталитарния, а и с посттоталитарния.

Оцеляването в тоталитарна система продуцира огромно количество вина. По един или друг начин, всички ние, сме носители на нещо от този синдром – вината на оцелелия. Като се замисля какъв би бил антипода на този синдром, ми се струва, че мога да го нарека отговорността на живите. Един от начините да си спестим болката е да се опрем на виждането „щом на мен на мен не ми се случи нищо лошо, значи няма как да е било толкова зле и толкова непоносимо”. Ако обаче изберем да изповядваме това вярване, отиваме доста далеч. Значи, че определяме страданията на другите като резултат от тяхната лудост. Те си бяха виновни. И в семействата става така. Битото дете е „черната овца”. То е лошо, лудо, девиантно, непослушно. Всъщност то си е виновно. Защото ето на, другото не го бият, значи не родителите му са виновни за насилието върху него, а то самото. Другото не са го били. Значи си зависи от детето. И така оцелелият има потенциал да се превърне в следващия насилник. Не физически, а духовно. Защото е избрал да си спести болката.

Децата винаги порастват. И стават възрастни хора. И като такива вече имат възможност да правят избор. Това е отговорността на живите. На следващото поколение, надявам се, невинни.