Изминаха повече от 7 месеца откакто започна настоящата инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София. През това време се случиха много неща, но и много предстои да се прави тепърва. Бих казала, че най-важния успех, който постигнахме е нашето постоянство. За мен това е ключовият момент и най-голямото предимство. Имаше голяма вероятност тя да остане в границите на социалната мрежа и никога да не види „бял свят”. Или да бъде просто един спонтанен израз на отдавна поставената нетърпимост на част от българското общество към паметника на съветската армия. Вместо това, тази инициатива беше подкрепена и успя да генерира толкова силна гражданска енергия, че за нас вече се говори сериозно. Днес няма нито един общински съветник в София, който да не е чувал за нашите събития и нито една телевизия или друга медия, чиито журналисти да не знаят за искането ни. Разбира се, този път не е изминат без пропуски, без колебания и вероятно и някои грешки. Но именно нашето постоянството позволи да стане така, че тази инициатива да не изгасне и да продължи въпреки пълната липса на ресурси, при които тя работи. Успяхме месеци наред да поставяме въпроса за нашето искане за демонтиране и преместване на паметника от центъра на София по различен, но нестихващ начин. Използвахме идеите и въображението не само на инициативния комитет, но и на много хора извън него, които всъщност ни даваха сили, че тази инициатива ще бъде припознавана от все повече хора като значима за нашето общество. С много благодарност и дълг към всички съмишленици и приятели ще напиша тези редове, чийто замисъл е да ни върнат назад и накратко да обобщя какво се случи.

Инициативата за демонтиране на паметника на съветската армия в София започна на 20 септември 2010. Необмислено, спонтанно, без предварителна подготовка. След няколкодневни бурни дебати във Фейсбук беше създадена петиция ЗА демонтиране на паметника на съветската армия в София, която просъществува 3 седмици, след което сайта спря да работи и петицията беше преместена на друг сайт. В момента подписалите се ЗА демонтирането на паметника общо в двете електронни петиции и на хартиената подписка са 2400 човека.

Първата публична легитимация на тази инициатива стана в началото на октомври в интернет пространството на сайта http://de-zorata.de/ чрез Милен Радев, който публикува първия текст посветен на това начинание – „Закъсняла почит”. Следваща медия, която даде гласност на нашето начинание беше вестник „Седем”, сайта на Едвин Сугарев http://www.svobodata.com/ и http://kafene.net/. Така съвсем логично се зароди идеята да направим първото си публично събитие на открито. Съорганизатор беше ДСБ „Средец” – първата организация, която ни потърси и заяви безусловната си подкрепа. Събитието се проведе на 9 ноември 2010 г. под надслов: „Стената падна – паметникът си стои” и беше посветено на 21-та годишнина от събарянето на Берлинската стена. Това събитие стана повод да срещне много съмишленици на открито за първи път, да събере хора от различни възрасти и поколения. Оратори бяха: Фреди Фосколо, Иво Инджев, д-р Иван Николов, Васил Станилов, а за музиката и доброто настроение се погрижиха Васко Кръпката, Стоян Михалев и Славимир Генчев. Събитието беше посетено от близо 400 човека и отразено от различни електронни медии, а от печатните – вестник „Про и Анти”. Първите общински съветници, които с готовност подкрепиха инициативата бяха Вили Лилков и Мартин Заимов. Чрез тях стигнахме до част от документите, които описват историята на паметника. В края на месец ноември създадохме нашия сайт http://decommunization.wordpress.com/, на който от тогава насам се публикуват всички събития на инициативата, както и материали по темата от български и чуждестранни автори. Сайтът ни има регистрирани максимум до над 1000 посещения на ден.

През ноември и декември започнахме кореспонденция с няколко институции: Министерство на културата, Столична община, Посолството на Руската федерация в България. Отговорът на зам.-министъра на културата д-р Т. Чобанов е качен на сайта ни и отдавна се цитира в публичното пространство. Отговорът на Столична община относно нашето искане за привеждане в изпълнение на решение № 2 от 1993 на СОС за демонтаж на паметника нашите адвокати приеха за мълчалив отказ и следствие на това през януари 2011 подадохме жалба до СГС. Предстои насрочване на дата за съдебно заседание, като съда поиска от Столична община да приложи легитимно решение на СОС за отмяна на демонтажа или ако няма такова, изрично да го напише. Адвокати на инициативата са Иван Груйкин и Юлиян Димитров.

От изпратените писма нямаме отговор единствено от руския посланик.

През януари 2011 подготвихме следващото си събитие пред паметника, което беше посветено на годишнината от януарските протести през 1997. Направихме мълчалив протест с изработени от участниците плакати. Това е и най-широко отразеното досега наше събитие в медиите. Поводът разбира се не е единствено изключителния интерес към набиращата скорост гражданска инициатива, а това, че нашия мирен протест беше съпътстван от неразрешен митинг на групата „Че Гевара България” и Младежкото обединение на БСП. Това събитие успя действително да изведе на показ много неща, някои от които са: че в България безцеремонно се толерират заплахи за политически терор /„Само Белене за вас” – скандираха събралите се на неразрешен митинг привърженици на Че Гевара и БСП/ без при това на никой да му прави впечатление; отстояването на принципите на демократичното и правово общество засега остават процедури, които не се прилагат на практика и че този паметник е способен да провокира най-античовешки нагласи, което е само едно от основанията той да бъде преместен от центъра на столицата ни. Това събитие стана повод в-к „Капитал” да организира онлайн дискусия на тема: „Трябва ли да бъде демонтиран паметника на съветската армия в София”. Дискусията протече в 4 етапа в рамките на 2 седмици. Тезата ЗА демонтирането спечели дебата с 61 %.

Последваха две флашмоб акции на инициативния комитет: първата на 1 февруари 2011 в деня избран за памет на жертвите на комунизма пред Столична община с искане да бъде изпълнено решението от 1993 за демонтаж на паметника и втората на 19 февруари 2011 пред паметника на Апостола на Свободата с плакати „Който ни освободи той ще ни пороби”.

В резултат от събитието ни пред Столична община получихме покана за среща с Малина Едрева, шеф на групата на общинските съветници на ГЕРБ. Тя се ангажира със следваща среща и организиране на дискусия относно демонтирането на паметника, като този ангажимент до момента не е спазен.

На 22 февруари 2011 на паметника на съветската армия бяха поднесени цветя и венци по повод на деня на отечеството от представители на руското посолство в България, Газпром, Топенерджи и др. „патриотични” организации. Като реакция на това инициативния комитет изпрати писма с остра реакция до президента на Руската федерация, с копие до посланика й в България, до министър-председателя, председателя на Народното събрание и кмета на Столична община. Писмата бяха адресирани и до българските депутати и общински съветници, както и до повече от сто български медии. Нашите усилия да дадем все по-широк отзвук на инициативата провокираха и интереса на журналиста Олег Панфилов, известен като „кошмара на Путин”, който в момента живее и работи в Грузия и е водещ на телевизионното предаване „Територия на демокрация”. Олег Панфилов пристигна в България през април по покана на инициативния комитет като основния му интерес беше нашето искане за демонтиране на паметника на съветската армия и предстоящото, трето поред събитие на 2 април 2011 под мотото: „Да празнуваме градско пространство свободно от лъжи”. Визитата на Олег Панфилов беше съпроводена с поредица от срещи и интервюта, които освен конкретната инициатива касаеха темите за декомунизацията на България в годините на преход към демокрация; разсекретяването на архивите на бившата държавна сигурност; корупцията в българското общество; развитието на туризма като част от свободната пазарна икономика и др. Олег Панфилов даде едночасово интервю за ТВ 7, в предаването „Гореща точка” и очерта най-наболелите проблеми на страните от постсъветското пространство. Той беше гост и на Националния клуб за демокрация „Светослав Лучников”. Първото предаване, посветено на България и на инициативата за демонтиране на паметника на съветската армия в София беше излъчено на 20 април 2011.

В началото на март чрез Милен Радев беше осъществена връзка с германския историк, директор на берлинския музей в памет на жертвите на комунизма в затвора на ЩАЗИ д-р Хубертус Кнабе. Той изпрати лично обръщение до организаторите на събитието на 2 април като в него недвусмислено оценяваше инициативата като изключително важна и значима. Събитието на 2 април завърши с концерт на ансамбъла за електро-акустична музика с ръководител Христо Петков. За първи път пред паметника на съветската армия се чуха произведенията на Чайковски, Шостакович, Вивалди, Бах, Рахманинов, Прокофиев, Владигеров. Необходимите средства за провеждането на събитието бяха събрани в рамките на едно денонощие след призив на журналиста Иво Инджев. С това успяхме да покажем, че сме създали една автентична гражданска инициатива, която макар и често да бъде неглижирана от страна на медиите и институциите се радва на значителна подкрепа и още по-важното – тя е необходима. Много хора я приемат за своя лична кауза и с готовност подкрепят нейното реализиране.

През месец април 2011 получихме отговор от Столична община на искания от нас достъп до обществена информация, относно техническото състояние на паметника и средствата за неговата поддръжка. Отговорът на СО е качен на сайта на инициативата. Наредено е сформирането на комисия, която да се произнесе относно неговото техническото състояние и безопасността му. За това е задължена в срок да докладва Маргарита Гутева, кмет на район Средец.

С огромна благодарност искам да спомена за отразяването на инициативата от БНР, Дарик Радио, БНТ, ТВ 7, в-к „Капитал”, сайта eurochicago, списание „Анти”, в-к „Седем” и други.

Благодарност на всички приятели, които отразяват нашите събития в своите лични блогове, направиха невероятни клипове и снимки. В резултат сега разполагаме със сериозен архив от последните 8 месеца.

Очакваме да ни пишете с вашите предложения, коментари, отзиви, всичко, което искате да споделите. Оставаме с готовност да посрещнем всяко ваше мнение, да направим среща, да обсъждаме следващи стъпки. Етапът, в който доказахме постоянството си е налице. Сега като че ли идва момента да обмислим нови идеи и да разширим алтернативите, чрез които да продължим да поставяме въпроса за демонтирането на паметника на съветската армия. Да придвижим тази инициатива още малко напред, към нов етап – обединяване на усилията на повече хора. Удовлетворението от това е невероятно.

Благодаря на всички!

Валентина Маринова, председател на инициативния комитет

29 април 2011

За връзка с нас: decommunization@gmail.com, 0896-753837

Гневът. Тази най-дискриминирана измежду емоциите ни. Надпреварват се да ни поучават да потискаме гнева си.

В един глас –  всички, на които това им е удобно. Родители, учители, работодатели, „доброжелателни” приятели. И дори множество заемащи компетентна поза мои колеги – психолози. От които човек би очаквал да са поне мъничко наясно с функцията, която ВСЯКО от чувствата, дадени му на човека, има за самия човек. /Сега, подразнени от това изобличение най-„компетентните” от тях ще ме нападнат, измествайки темата и ще кажат: каква липса на професионализъм  – Жени Георгиева нарича гнева ту емоция , ту чувство. Има си определения за това що са емоции, що са чувства.” Да, по тия определения са силни тези, особено „компетентните”,  дето са се включили в хора на   опяващите: „Мислете позитивно. Казвайте си: „Всичко е наред”. И то ще бъде наред. Пропъждайте „негативните” емоции. Избягват да се запознаят с тоновете изследвания, натрупани по света,  че позитивното мислене, по механичния начин, по който се подава масово на хората, е отговорно за огромен брой депресии. Просто защото щом му се случи нещо лошо  – каквото и да било то, човекът, налапал тая въдица, се самообвинява: „Аз съм виновен, че ми се случи, не бях достатъчно позитивен, за да „отблъсна” негативната енергия”.

В момента не пиша за професионалната среда, пиша за всеки един от нас. Пиша и като психолог и като човек и като гражданин.

Като един глашатай на гнева.

И ще си го наричам ако искам чувство, ако искам емоция, защото хората не правят разлика, и не са длъжни да правят, и не това е важното.

Много по-важно е, че емоциите ни са най-бързият ориентир, с който ни е снабдил Творецът.

Природата ли, Вселената ли, Господ, Духът  – всеки както избрал да го наименува, но Той /Тя/ е несъмнено „по-високо” от всеки един от нас, човеците, и то поне в един смисъл: оперира с повече нива  на реалността, от тези, за които на нас ни е дадено като възможност да си даваме сметка.

Когато сме група, когато имаме обмен, когато ползваме от на други човеци виждането – поразширяваме обсега си, но не можем да се мерим с Всевишния.

Така че всеки път когато някой от вън, или един вътрешен глас /интероризирал многократните външни наставления/ Ви каже: „Не се ядосвай”, се подсетете, че той влиза в смешничката позиция да учи баща си как се правят деца. Че все едно заявява на Твореца: „Аз на твое място бих създал човека без гняв”. Да ходи да си спори с Него, ако е толкова луд да си вярва, че знае по-добре.

На мен гневът ми, ми трябва.

И бих искала колкото може повече хора днес, в страната ми, да влязат в контакт с гнева си. Да не го затискат, потискат, изрязват от себе си, да не се самоуспокояват.

21 години, близо 22, се мъчихме. И се чудихме защо всичко буксува. Утрепахме се да се самообвиняваме. Да се самоунижаваме като народ чрез тези самообвинения.

И хоп – нещо излезе наяве.

Нещо, дето през цялото време ни е тероризирало,

ни е дърпало,  унищожавало е всеки, от когото нещо е зависело в общия ни живот, който дръзне да му  се противопостави. Колкото по-категорично и по-достойно му се е противопоставил – толкова по-яки помии са го посипвали. Поставило си една неотменна цел – да ни завлече в посоката, която му е изгодна. Непоколебаващо се нито за миг пред никое  – и най-демоничното средство.

Избягващо само едно: да бъде изкарано на показ.  И успявало през цялото това време да действа подмолно.

Сега обаче, настъпиха форс-мажорни обстоятелства.

Не без намесата и на Твореца с неведомите Му пътища…

Който удари горката, горката Япония.

И се появи риск – на „нещото” да не му се отвори парашутът.

Пред този риск, нещото предпочете да си покаже муцуната на дневна светлина.

За миг я зърнахме.

И схванахме, Господи, Боже, през цялото време е ровило почвата ни, та нищо не покълваше. Проклетници!

Проклето да е! „То” и всичките му части!

Целта му: да ни подчини като страна. Да обслужваме интересите му.

Да сме му васали. Да сме му апендикс. Да обедняваме, за да богатее то.

Да се водим суверенна държава. Да се водим член на Европа.

Но то да владее икономиката ни. Да сме на колене пред него.

С „Р” започва.

Що е то?

…

Рак мръсен.

Сепия гадна.

Бацил зловреден.

Пут.. ниедна.

Не искам да „го” нарека просто Русия. Защото е неточно. Защото и тя е горка, по-горка от Япония, горката, в хватката на земетръсец, дето я срива и връща към все по-примитивни „постройки” вече толкова години.

Видя се какво стана. Видя се на какъв чудовищен натиск са способни.

Мислите ли, че не са го оказали до сега?

Нееее. През цялото време. През цялото време са натискали със същата сила.

Сега просто се наложи, да не могат да го скрият.

Какво изпитахме като лъсна как ни натискат гнидите мръсни?

Като че ли за това съществуваме – за да изпълним техните прищевки.

Като че ли сме предмет, неодушевен предмет.

ГНЯВ.

Имаме да го задържим, тоя гняв. Той е адекватната ни реакция.

Той идва от ядрото ни.

За да ни снабди с енергията да се противопоставим на ядрената

експлоатация.

Ей тоя гняв показва, че сме народ, а не мърша.

Леле, как се изплашиха. Леле, как се изплашиха от „излива”, който настана

Който може да накара гневът ни да се излее.

Хора, оценете по страха им, колко е страшен гневът ни!

Дайте да не се подценяваме!

Леле, как се размърдаха. Като мравки, на които си им бръкнал в мравуняка. Какви мравки, и аз? Като змии, на които си им бръкнал в котилото.

То са били спешни мисловни операции. И родиха нещичко. Змиевидно. Форс-мажорно. Смешничко. Но и  ефективно.

/И психолози са играли там, със сигурност/. От тия, дето не просто се плашат от гнева,

но и знаят, че гневът не се успокоява  току-така. И ако искаш да не се излее в действия към породилия го външен източник – а това Е предназначението на гнева  – не се опитвай да го успокояваш – просто пренасочи енергията му.

Я да вметна тука един „урок” за ежедневието. Ако сте много гневен, след като сте изразили гнева  си в степента, в която сте решили, че искате и можете да си позволите, пред този, пред когото има смисъл, има ФУНКЦИЯ  това да  сте го направили, но Ви е останал още много от него: Можете да го оползотворите – гневът дава огромна енергия за действие – можете да изчистите къщата, например – за нула време ще светне!

Та… какво сътвориха? Сътвориха едно змийско творенийце. Може да ни изглежда дребничко. На някои им се вижда безобидно. Други го нарекоха „масова психоза”.

Не, не е дало чак такъв резултат. Но – напомня на хипноза. И  -  върши работа. Пренасочва…

И най-важното: Никой не свързва  едното с другото.

Сътвориха разшеталите се змии едно… пасквилче.

Замесиха името на американския посланик.

И – завряха вътре името на иконата на българина.

Ще кажете  – нерде натиска на Русия и петата и колона в България,

нерде измислицата, че американският посланик искал изваждането на Левски от българските учебници.

Добре де. Приемете че съм луда.  И без това, в България между психолози и психиатри не се прави разлика, а на психиатрите им се носи славата, че са като пациентите си. Както не пропускаше да каже на първата си лекция със студентите един психиатър с добро чувство за хумор: „Въпреки общоразпространеното мнение, психичните болести не са заразни”.

Но ще понапомня, че малко по-нагоре казах, /като един от критериите за ефективност на сътвореното активно мероприятие/: „И най-важното: Никой не свързва  едното с другото”.

Именно това позволява ефективното пренасочване на гнева.

Ако излязат и ви кажат: „Вижте какво, мили българи, не се ядосвайте толкова на това, дето Русия така ни унижава и ни натиска, като че ли сме и васали. Знаете ли, те, „Големите” са такива. И Америка е напълно същичката. Не е до демократичност на страната. Не – просто те, големите се самозабравят. Да не мислите, че Америка уважава суверенността ни? Автономността на решенията ни и по най-вътрешни въпроси? Не. Същичката е.” Ще има ли ефект?  Ще пренасочи ли гнева ни? Не.Че да не сме малоумни? Ние сме станали свидетели току-що на варварската безцеремонност на Русия, имали сме изключително унизително и гадно преживяване на поставянето ни на колене. А другото са думи, послание, опит за убеждаване  в нещо, в което на някой му е изгодно, в тоя момент, да ни убеждава.

Убеждаването не работи. Това, поне, психолозите го знаят. /Е, не и най-некомпетентните. Те си пробват и си пробват да си убеждават клиентите. И после викат: „Тоя е неспасяем. Пак си го прави по стария начин”/.

Е, същото това послание, просто го „опаковаха” и ни го поднесоха, не като убеждаване, а като нещо, което да ни създаде преживяване. Докато чете някой „пасквила” и преди да е загрял, че той е измислен, той изпитва ГНЯВ. И веднъж като го е изпитал, дори и да схване, че горе пише „Истината, такава, каквато можеше да е”, т.е. че това не е истина, чувството не изчезва. Прочутото българско „Най-мразим да се минем” също влиза в употреба. Най-лесният начин да избегне това да си каже: „Ей как се минах и взех че се ядосах, а то немало такова нещо” му се подава доста сугестивничко от същото това подзаглавийце: „можеше да бъде”. И човекът се защитава от срама пред себе си, че се е поддал: „Абе нема, ама току-виж, и такова поискат от нас. Нали ги знам аз, че им се види, че дискриминираме циганите. Че да си биеме жените,  било престъпление. Че турското робство не било робство. Щото, видите ли, Турция не била робовладелска държава..И не можело да продължаваме да настройваме поколенията чак пък дотам, срещу съседите си, за нещо дето било направено некога. Мръсни самозабравили се големи държави!”

И хоп – ние сами -  чрез изкуствено създаденото ни ПРЕЖИВЯВАНЕ, сме стигнали до посланието, което искаха да ни предадат.

И хоп – това че реалността ти е показала, че Русия си позволява да те третира като роб, ДНЕС, тук и сега; че си се почувствал като роб днес, ТУК и СЕГА;

че те заплашва пълно поставяне на колене – УТРЕ: след два месеца;

и то за поколения напред, чийто живот е заплашен  - не с клане – с друг вид унищожение  – отива на по-заден план.

Гневът се е пренасочил.

След това,  той вече е един разлят гняв – като река, част от която са отбили, за да не срути стената.

И си върви той и към реалния, и към фалшивия източник на преживяното.

Край.

Чувството ти за безсилие пред ония „големите” само си идва от това.

Е, не всеки ще се поддаде.

Ние – пишещият настоящото и повечето от четящите го, няма и да си помислим, докато четем пасквилчето, че това е възможно. Знаем, че не е. Защо го знаем? Може би в крайна сметка, защото знаем, че демокрацията има правила. И създава лимити на прищевките на един спрямо някой друг. Пък бил той и най-големият, към някой малък. Че на официалния представител на демократична страна, с всичките и недостатъци и дори недъзи, не може и да му хрумне да мисли дори, в подобна посока, камо ли да има мнение, камо ли да го изкаже, камо ли да го напише, камо ли натиск да окаже.

Знаем, също така, че на американския посланик, не защото е по-добър като човек от руския  /ни ги знаеме, ни ги познаваме, ни единия, ни другия/, а затова защото няма манталитета, изграден от едно недемократично общество, не би му хрумнало дори, че може изобщо да се изкаже дали даден договор между САЩ и България „е изгоден 100% за България”. Че това ВЕЧЕ е навлизане в чужда територия. Че е нелепо. Камо ли …. ….. Левски.

Та още от заглавието, или малко па-надолу , си казваме „Каква е тая глупост?” И ще погледнем достатъчно навреме, оня завоалирания надпис, дето смига „Хвана ли се? Измислица четеш, бре, драги, неистина.”  Затова и го имаме за невинно. Затова и го подценяваме.

Но то не е насочено към всеки. Няма „метод”, който да лови всички.

Айде да кажем, за по-накратко, че сътвореното от разшеталите се в змиярника

е насочено към тези, на които национализмът им е на първо място.

И е много по-силен от демократичността.

А те не са малко.

Те, също като нас, се ядосаха на това, което РЕАЛНО се случи.

Даже, може би повече от нас. Защото ние – по-„цивилизованите” имаме да учим нещо от тези, дето ги имаме за  по-„примитивни”. Те не потискат емоциите си.

Ние така сме се изпедепсали да ги потискаме – особено такива емоции като гняв, че сме се отучили да влизаме в истински контакт с тях. Дори когато имаме всички основания за това. Изпитваме мааалко от гнева си. И дотам.

Те пък имат да учат, че емоцията е добре да бъде следвана, но ПОВЕДЕНИЕТО, което тя стимулира  зависи от нас. Е податливо на контрол. Отговаряме затова докъде – в каква степен, ще дадем поведенчески израз на емоцията си, и как – с намръщване, със заостряне на тона ли, като викнем, като ударим с юмрук по масата  – отговаряме за това изразът да е адекватен на ситуацията, породила гнева ни.

А не единственото ни „изразно средство” да е такова, дето ни връща пряко във варварските времена – ритник, побой, вадене на  ножа, хващане за кобура.

Та, ако обединим нашия гняв с техния  – а това е на път в тази ни реална обществена ситуация, ние ставаме много опасни.

Много мощни.

Затова измислиха това средственце.

Затова включиха чак АПОСТОЛА. Прости им, Боже.

Ние, обаче, човеците, човеците на България, имаме да НЕ минаваме към прощаване и към забрава.

Искам ГНЕВА. Искам го – насочен там, където му е мястото.

Към реалния източник на опасността.

Затова ни е снабдил Творецът с гняв, за да можем да се защитим.

За да впрегнем енергията му, тази, най-мощната, която бликва,

като си позволим да го изпитаме до край.

И ще използвам пасквила, за да се обърнем целите назад,

към изтеклите дни, с УВЕЛИЧЕН гняв.

Не да го намалява, пасквилът му ниеден.

Не да се тюхкаме, колко са мръсни.

Мръсни, мръсни, ама са се издали!

В самото послание на пасквила има нещо,

което говори колко недостатъчно им бяхме гневни.

Колко още имаме да се ПОДДАДЕМ на гнева.

Това, което направи Русия, Русия на Путин, Путинска Русия към нас, което, тя направи таку-що, наистина е равно на това  ДА НИ БЕШЕ ЗАБРАНИЛА да споменаваме името на Апостола на Свободата в учебниците по история на нашите деца.

Уловили са, авторите на активното мероприятийце, верната степен на заряда, на който съответства направеното.

Не си дадохме до край сметка, но унижението е от точно същия порядък.

А за последствията му, ако не яхнем гнева си навреме – де не говорим.

Последствията за нашето пълно обезличаване, за нашите деца – те ще са по-големи дори от това, ако вместо ядрена централа, Русия ни беше наложила да махнем Левски от учебниците им.

За ТОВА СТАВА ДУМА.

И имаме просто да изпитаме гнева си.

Такъв, какъвто заслужава, това действие към България.

И да го разгорим в себе си.

Да сме готови да го последваме.

Той сам ще ни изведе на улицата.

И – никакво пренасочване.

Ще ни изведе НЕ за да сваляме правителството, /ах, как би им се искало на онези от змийското гнездо/.

НЕ за да воюваме с каквито и да било подхвърлени ни вятърни мелници.

А за да СПРЕМ ядреното робство.

С мощта на хора, изпитващи ЯДРОТО на гнева си. Знаем, че никого няма да пребием, никого няма да убием.

Но ГНЕВЪТ ни е на хора, нападнати от някой, който вади нож и го размахва към децата ни.

Хора, решени на всичко.

Автор: Женя Георгиева, 15 април 2011 г.