Имам чудесно доказателство за обречената на успех инициатива за демонтиране на съветския символ на българската търпимост към лъжата в центъра на София – успехът обаче не се измерва непременно в “бройката” протестиращи или в моменталното постигане на окончателната цел. Има и други критерии…
Озверяха! Спестявам го на широката аудитория в блога, защото тук не е кош за отпадъци, за да публикувам боклучави мисли, някои от които са просто плод на болно и перверзно съзнание ( сексуални закани към и семейството ми, закани със смърт в комбинация със сексуални обиди и изтезания и т.н.). Това си е съпътстваща помия, която по принцип се лее в блога ми. Но този път боговете (им) наистина са полудели!
Искам да им благодаря за това – да успееш да побъркаш противника до степен да загуби всякакво самообладание е да го докараш до положение да вие като в предсмъртен гърч, това си и добра новина. Техният вожд и учител Ленин обичал да се присмива на противника капиталист, когото обичал да нарича “полезен идиот” понеже не разбирал как болшевиките ще му прегризат гърлото в резултат на отстъпките им. Но защо да се връщаме чак до Ленин, като си имаме тук малки ленинчета в пропагандата?
Някои може би си спомнят преломният момент в края на зимата на 1990 г., когато БКП стана БСП, а “Работническо дело” открадна най-нагло Ботевия авторитет и се прекръсти на “Дума”. Та тъкмо в този орган се появи кампанията за консолидиране на червените редици, която наистина свърши чер(ве)ната си работа и превърна България в единствената от фалиралите сателити на СССР, в която първите избори бяха спечелени от същите хора, които управляваха и преди в условията на диктатура. Последиците от този фалстарт, който отсрочи (почти) фатално истинската демократизация на България , се усещат и днес.
“Мили хора”, така се обръщаше партийният орган и лично главният му редактор към съмишлениците, които се бяха смразили от страх да не постъпят с тях, както те са се отнесли с “немилите” им хора след кървавия преврат от 9.9. 1944 г. Толкова се бяха изплашили от евентуален огледален процес, че в онзи кратък период от 2-3 месеца най-неочаквано бяха дали път на …истината. Не другаде, а тъкмо в “Работническо дело” се появиха първите автентични потресаващи разкази за зверствата на комунизма. Беше нещо като опит за умилостивяване- “нека това да не се повтаря”, повтаряше се между редовете на органа.
Както знаем, нищо подобно не се случи, но макар да нямаше разстрели, концлагери и интернирания , другарите пропагандатори продължаваха да се жалват от “настъпващия фашизъм”. И до ден днешен несъгласните с тях биват заклеймявани като “фашисти” ( по разбираеми причини се правят, че не са чували автентичното название “националсоциалисти”).
С кампанията си под надслов” мили хора” необичайният порив на конспираторите с вековен опит в прикриването на собствените безобразия към откровен разговор за миналото беше пресечена като със сърп и сплескана като с чук до обичайните пропагандни клишета. Така си и върви….
Благата на свободата, както е известно обаче, много често се използват агресивно тъкмо от нейните принципни противници. Престъпниците по начало умеят да се облагодетелстват от отворената врата към света и от употребата на отворените врати в закона, който в страни, като нашата, престъпно стърчи като “врата у поле”. Нещо подобно се случва и в интернет. Паднало им е да нахранят агресивните си инстинкти с анонимни псувни и консумират това “благо” с наслада, с упоение, което няма равно на себе си.
Истерията, която регистрирам в блога си, е най-доброто доказателство, че статиите и преобладаващите коментари към тях докарват до полезен бяс ( за демократичната част от обществото ни) паразитиращите върху свободата другарки и другари. Да напомня, че трафикът в него надхвърли 4 милиона за около година и половина и това ги настървява, кара ги да се чувстват като акули на безплатен обяд. И познайте кой е основният им “аргумент” : “ ако не ми публикуваш написаното, значи си фашист”. Готино, нали!
Така че: “ мили хора”, благодаря за високата оценка. Чрез вашия потрес разбирам правотата да защитаваш свободата. Но нямаме нужда от него. Не ви пожелавам смърт, както вие редовно ми пожелавате на мен, но поне си починете ( не ви казвам да починете, а имам основание за това, ако трябваше да ви отвърна със същото).
Само чу глупостта умора няма. И сега милите хора са намисли цяла кампания, “хитра” като онази сврака, която Радичков им даде на заем за вестника и те се крият зад нея вече второ десетилетие. Един през друг “кротко” пишат в коментарите колко съм си бил близък с Първанов – така се говорело в цяла София ( а защо не и в целия свят?!). Вече започнаха да се подписват и с имена на реално съществуващи мои познати с надеждата да ме вкарат в интрига ( на този номер наистина се хванах веднъж и няма да е лесно да ме провокират отново).
Изобщо: ласкаят ме с вниманието си. Той другарят Продев, главният редактор на “Дума”, хубаво им го беше написал в колонката “Ние пак сме тук” ( по повод епохалния им успех с моето прогонване от поста Главен директор на БТА през лятото на 1993 г.), че “идеологът на синята идея” ( ха, това съм аз?!) , едно “случайно явление в българската журналистика”, вече окончателно е низвергнат и никой повече не бива да се занимава с него, за да го постигне забравата. Ама на, не спазват заветите на своя пропаганден кумир съвременните другарки и другари. Не само , че се “занимават”, ами са на път да ме произведат в свой важен враг на постамента на оплюването.
За което,“мили хора”, искрено ви благодаря. Вашето налудно поведение е храчка в правилната посока – към задавянето с омраза.
Иво Инджев, 8 Януари 2010
Демонтиране на паметника на съветската армия 