Демонтиране на паметника на съветската армия

Публикацията „Русофобията като диагноза” във в-к „Дума” от 24 януари поражда въпроси и коментари (http://www.duma.bg/duma/node/9993 ). Ето някои от тях.

Авторката Лилия Томова разказва епизод от българската история, като признава, че доскоро не е знаела за него. Научила го е от руски (съветски ) генерал от запаса. „По време на войната, като съюзник на хитлеристка Германия, у нас е имало 74-ма българи, готови да воюват със СССР.” – преразказва тя. Пояснявам, тези 74-ма българи са били доброволци, готови да воюват срещу СССР.

Авторката допълва разказа си и с „друг факт малко известен у нас”. Този друг факт е „как СССР се опитва да обяви война на България на 5 септември 1944г.”

Признавам си, че и аз не знаех за съществуването на тези два факта. Но как да знаем, след като архивите ни до 9 септември 1944 г. бяха откраднати от нашите „освободители”. И досега са в Москва! И кой знае дали ще бъдат върнати някога?

По-нататък авторката благодари на цар Борис Трети за „този мъдър царски ход” т.е., че не е изпратил „войници на фронта срещу руснаците през Втората световна война.” Но незнайно защо забравя да му благодари за другия му мъдър ход – че допуска присъствието (не окупацията!) на германската армия в България. (Алтернативата е- съдбата на Югославия и Гърция.). Вследствие на този ход към България са присъединени изконно български земи. След войната СССР не подкрепи искането ни за признаването ни на статут на съвоюваща държава (въпреки участието ни в  заключителната фаза, понесените загуби от 74 милиарда лева и хилядите убити и ранени българи). Не ни защити и в запазването на българските земи.

„Искането на много и много българи е да не късаме страници от учебниците си по история” – четем по- нататък.

Няма друга партия, освен БКП, която да е скъсала толкова много страници от българската история. А БКП беше поставена на власт чрез танковете на Червената армия. Нека БКП/БСП върне скъсаните страници на мястото им и тогава да обвинява други в същото.

„И помним спомените на родителите си и на техните родители как Съветската армия е влязла у нас под звуците и с маршовете, изпълнявани от български военни оркестри. От границата, та чак до София.” – продължава авторката.

Но има и други спомени- на нашите родители. И те помнят, че след фанфарното посрещане с хляб и сол (е, не от всички българи!) е последвало познатото „Сдавай часы!”. И радостта от посрещането скоро е помръкнала и е преминала първо в неприязън, а после в омраза, заради отнетите, „реквизираните” храни, добитък, вещи. Заради щетите, нанесени ни от Червената армия в размер на 82 милиарда лева, за 3 години и 4 месеца окупация. (Вж. „Третата национална катастрофа- съветската окупация в България (1944 1947)”, авт. В. Ангелов).

И сега, основният въпрос в публикацията: „Колко ли са днес „доброволците на омразата”?” – пита авторката.

Сигурно са много повече от 74! Но колкото и да са, те са плод на родителите си – Червената армия и българските комунисти, с всичко което те натвориха-от отнетите архиви до „ реквизираните” кокошки. („Каквото сам си направиш, друг не може да ти го стори.”).

Георги Чунчуков