Автор: Женя Георгиева, 5 февруари 2011 г.
Събота е. Събуждам се от сън, който днес, не e отрязан като с нож от иначе приятна мелодия, навряна в малка черна кутийка във функцията ALARM.
Днес сънят автономно се е погрижил за мен. Цялата мен. И с прецизност, непостижима и за най-опитния занаятчия или скулптор, в мига в който „сома”-та ми си е взела нужното и излиза от неговата работилничка, Сънят е приключил – с един последен щрих. Щрих – като оня въпрос, подхвърлен, съвсем на вратата, от невзрачния на външен вид, майстор на разплитането на загадките – Коломбо.
Вероятно преценен, със същата тази прецизност, като напълно достатъчна грижа за другото в мен – не-соматичното.
И сега, още преди да съм отворила очи, тази последна останка от неведомото, което е рисувал цяла нощ сънят ми, ме алармира. Докато отвън – от центъра на града, в който живея, нахлуват звуци: трели, сипещи се от одата на радостта, изпълнявана на цигулка.
Сценката, оставена от съня е с мен и с Цанка – една от дъщерите ми – на стълбите на кооперацията, в която живеем, аз съм почти до входа на апартамента ни, тя е на площадката пред последните стълби към него, но там пред нея е застанал един мъж. И тя ми казва „Но, мамо!” като ми дава знак, посочвайки мъжа само с очи, като че ли и дума да каже за него, заплахата, надвиснала над нея, ще се разрази моментално. В думите и има почуда, че изобщо се нуждая от тях, за да не си продължа по инерция към отключването и влизането в къщи, до което бях толкова близко.
Пределно ясно е, че няма да продължа напред, че вече съм се обърнала, ВИДЯЛА СЪМ и натам ще е посоката ми. И действията ми ще са заредени от енергията на цялата грижа, която имам за нея, мобилизираща всичко, на което съм способна и дори надхвърляща го.
Това, обаче – за разлика от ситуация в реалността, е само подчертаващо колко надминаваща дори тревогата за това какво точно да направя – е тревогата ми, е почудата ми – неотменима от никое следващо действие, от това, че се нуждаех от нейния израз на почуда, за да не си продължа…
Като че ли спим в будните си състояния и Сънят е този, който има да ни остави знак, за да имаме изобщо шанса да се събудим дори за нещата, за които е имало всички важни за нас „будни” основания, за да бъде напълно немислимо, това…да спим.
И… от подхвърлената от съня ми сценка и под звуците на “радостната ода” , изпълнявана на цигулка под прозореца ми от друго момиче, по-младо от дъщеря ми, застанало на пъпа на София с шапка или чинийка пред себе си,
в още разконцентрираното, опипом стремящо се да обхване всичко, което среща на пробуждане, мое съзнание, тръгват нишки – напълно неинтересуващи се дали имат връзка една с друга.
И една от тия нишки, най-неочаквано, но безпрекословно проправяща си път, е: … „паметникът” (!) – онзи, най-високият, въоръженият, дето също е на пъпа на София.
Тя обвързва образите от съня ми и нахлуващото в слуха ми, в едно.
В гърба на мъжа, изпречил се пред дъшеря ми на площадката на стълбите /аз друго не виждах от него/, припознавам нещо от каменното качество на паметника.
В следващия миг паметникът е вече не само този мъж, но той е и шапката пред момичето от под прозореца ми, която е направена от камък.
Докато самото момиче е придобило качеството “неостаряващо”. И вече знам името му: София и знам, че то е било тук далеч преди един Брюксел /който се появи и засвири тази, същата мелодия на пиано/ да се е бил изобщо пръкнал.
Но докато ушите ми черпеха радост от музиката, която ръката на момичето изтръгваше като че ли без усилие от цигулката, а явно и никой и нищо не можеше да остане безучастен, защото една мъдра птица долетя отнякъде и кацна на тая ръка, до сам цигулката…
И докато душата ми се издигаше нагоре под сипещите се звуци…
А гордостта ми скачаше до небето от това, че някак се подразбираше, че да свири така – е естествено за това момиче,че всички го очакват – като от потомка на древен музикант…
Докато слухът ми се възторгваше,
погледът ми падна надолу – към шапката,
към това каменно унижение, поставено пред това прекрасно същество…
И по-добре да бе секнала разкошната музика, защото точно съчетанието счупи сърцето ми. Но тя си се сипеше /нали все пак идваше от реалността, под-прозоречната/ и каменното просешко унижение пред възхитителното със способностите си момиче, си стоеше…
Вцепених се от тежестта на този звуко-образ. Паника от пълно вътрешно разцепване, ме тикна между звука и образа, между двата, хвърлили се в напълно противоположни посоки, необединими краища на тази огромна “ножица”, в опит да ги събера.
И добре че това, вече, не беше точно сън – а онези, бързоструйни образи, които се появяват под влиянието му, когато имаме време да се будим бавно и постепенно. В които интерферира и реалността, в които се месят подсъзнание и съзнание, но все пак малко надделява съзнанието – така че: можех да отворя очи, за да не се стигне до това да бъда разполовена при този си нелеп опит.
А прекрасната музика си струеше изпод прозореца.
Сега вече, съпровождайки, на ставане, тежестта на мислите ми – които нямаше вече “къде да ходят” /още от сутринта, в събота, мамка му!/ – освен към пустия паметник.
Този, когото отминаваме, като, някак си, успяваме да не усетим тревога. Да останем с гръб към него, да си продължим по инерция, докато той е препречил пътя на децата ни и е толкова опасен, че третира като недопустим и заслужаващ моментално задвижване на разправа, всеки техен опит да назоват опасността.
Те не могат повече от това – и сигурно и то ги поставя под някакъв риск, – да ни дадат знак чрез почудата в гласа си, посочвайки го с очи, накарвайки ни поне да се обърнем и да погледнем.
Гузното недоумение от това, че сме били толкова близко до това да не забележим, да си продължим и да си влезем по апартаментите – въпреки че се касае за тези, за които истински ни е грижа…, почудата от самото това, че сме били на ръба да ги оставим сами с нещо толкова решено да не му се пречи да изпълни каквото си е наумило, че е немислимо да се защитят от него ако ги оставим сами…, будят такава тревога, че тя може и да ни дойде прекомерна, за да я допуснем до себе си.
Аз не я бях допуснала в истинската и степен в будното си състояние. Наложи се да интервенира в психиката ми – онзи, недостижимият от човешко същество, вселенски психотерапевт: Сънят. Упълномощен от неведомото, да ни вдъхне тревога, когато сме склонни да останем спокойни и безразлични пред истински тревожното в нашия живот
и да ни вдъхне спокойствие, когато сме склонни да се тревожим прекомерно от какви ли не неприятности в нашия живот. Да си свърши работата на емоционалното ниво – да ни подаде адекватната емоция. И да остави след това на нас…
Просто да ни е улеснил да си напомним, кое е – неприятност, кое – беда. Пък ние, ако искаме – да оползотворим подаръка му, подхвърлен в невзрачна опаковка, ако не – да го изхвърлим с лека ръка в коша на забравата. Както искаме.
Та, тревогата не е приятно чувство. Особено когато е вече съпроводена с гузност – как можахме да нямаме тревога?
Много даже е неприятна, но си има функция – да ни мобилизира.
И ето ме сега, седнала да пиша, отстоявайки вътрешна си сигурност и отблъсквайки атаките на „съвестта” ми, че имам, етикетизирани от до-таз-сутрешната ми „будност” като неотложни, ангажименти за днес, както и шегите на кой откъдето мине в къщи покрай мен, че „добре че нямам свръх-належащи неща”, та съм седнала да „творя”.
То и в ситуацията, сътворена от Съня ми: Ще мога ли да помогна на Цанка, ако не викна с все сила, в някой момент, други хора. Точно това правя сега, вероятно.
И всъщност, Сънят, той не действа сам. Подбрал е точния момент към мен, не просто защото е събота и разполага с колкото му трябва време. Стъпил е на това, че снощи попаднах на един коментар, написан от Валя – председателя на Инициативния комитет за демонтиране паметника на съветската армия. Написан под един от текстовете в блога на Иво Инджев – не беше ли в текста му за това, че когато ни говорят за помирение, комунистите имат пред вид примирение и това буквално е изказано така, от техния, изцяло техния президент на миналогодишния 4. 02. В този коментар под текста, Валя споменава, между другото, че живее втори живот – че върху спирка е връхлетяло превозно средство, помитащо всичко на нея, секунди след като тя е минала през тази спирка.
Разчитал е, този стар мъдър хитрец, Сънят, на това, че прочетените от мен думи на Валя, ще да са извикали в мен, поне зрънце от спомена за един от малкото пъти през живота ми, в които съм изпитвала истинска паника. Когато преди години, на една спирка се беше случило същото, но пометеното от колата, минала през нея, тогава не беше будка за вестници и други неодушевени предмети. А бяха убити пет човешки същества. Между които, беше дъщерята на една жена, която тогава работеше във фондация „Демокрация”, където и аз по това време, пред избори, ходех често и се подвизавах с някакви дейности. И тогава, аз, която съм по-скоро свръх-доверчив човек, отказал на мнителността достъп до себе си /вероятно защото през 36-те години от моя живот в комунистически режим, ако я бях допуснала под одъра, тя щеше моментално да скочи отгоре му и да се превърне в нещо като параноидност/, та аз тогава, в един миг, изпитах остър, концентрирал в себе си целия заряд на с години недопусканата до съзнанието ми подозрителност. Пристъп, в който бях убедена, че това не е случайно – че е направено нарочно, именно защото тази жена работи във фондация „Демокрация”. И, съответно – паника – от това, че моите дъщери може също да са изложени от мен на смъртна опасност. Спомням си, че когато сверих това с една друга жена от работещите във фондацията – една от най-неотказващите достъп на подозрителността до съзнанието си, почерпих успокоение от почудата и, че чак такова нещо ми е хрумнало, когато все пак става дума за пет жертви. Тя самата, нямаше деца, но аз вместо да взема пред вид този фактор за нейното виждане, предпочетох да се успокоя. За да мога да довърша помощта си към дейността, в която се бях включила.
Разчитал е, старият вселенски хитрец Сънят на това, че нещо от тогавашното чувство се е надигнало в мен снощи и че няма да му е толкова трудно като друг път /колко ли пъти се е опитвал до сега/ да ме насочи към тревога за Валя, която днес е 36 годишна. И е подела, заедно с връстниците си, битка, която – ако бяхме нормални хора, ако не бяха толкова решени на всякакви средства тези, които пречат на всяка наша стъпка, трябваше да е състояла се и завършила още тогава, когато аз бях 36 годишна.
Днешните млади хора, навлизащи току-що в средното поколение, към което и ние все още /още няколко години – преди да минем към старото/ принадлежим, са на онази площадка, от която имат да изминат само още едни стълби, за да се усетят „у дома”.
А ние, водили каквито битки можахме, довели нещата до… айде да не кажем до никъде, да кажем до някъде, до такова някъде, което ако остане така – си става едно „доникъде”, сме се примирили и дори избягваме да видим, че ако не довършим нещата, ги обричаме тях – най-скъпите ни. Уморени и примирени, сме готови по инерция да си вадим ключовете и да си влизаме в апартаментите. Като че ли не знаем, че там отвън – срещу тях, е някой, който не подбира средства. Някой, за когото, добре знаем, че самото това да се назове престъпната му същност, е достатъчно „престъпление”, за да премине към унищожителна и мълниеносна разправа.
Сега вече, като разгърнах мисълта си, чрез това писане, ми е ясно защо Сънят ми е избрал измежду трите ми дъщери Цанка. И защо, все пак, след една такава, не загатваща нищо за обществена тематика, сценка, „поставена” от него, нишката, която ми се пръкна в главата, беше „паметникът”. Елементарно, Уотсън – просто, преди време, Цанка ми каза, че иска да се присъедини към Инициативния комитет. Тя и голямата ми дъщеря има такава идея, но не знам защо, не я сънувам нея.
Може да има и не толкова елементарни нива: напр. това, че Цанка е кръстена на майка ми. Майка ми, която не дочака „промените”. Баща ми, който беше жив, но не избра да подкрепи битките ни. Чувството на моето поколение, че беше изоставено от родителите си. Само – срещу жесток враг. Че родителите ни отказаха да се вслушат в това какво искаме ние, да ни подкрепят в него, да ни упълномощят – нас, когато навлизахме в средното поколение, да сме тези, които отговарят за днешния ден. И за утрешния – чрез отглеждането и избирането на каква среда искаме за децата, които вече бяхме родили. Това упълномощаване, което е аксиома в модерното общество. За разлика от онова – традиционното, в което нашите родители са расли като деца, и от комунистическото – в което човекът на средна възраст не важеше изобщо пред мощта на по-стария.
Важното е, ние сега да не направим същото. И да не оставим порасналите си деца сами срещу свръх-опасен престъпник. Защото и тогава си мислехме, че комунистите ритат толкова силно, защото са като умиращ кон, ама май това са били ритниците, които раздават като съвсем живички. Сега вече, ритниците им мога да придобият зловещата мощ на предсмъртни.
И ако допуснем нещо да се случи дори на един от тези млади хора, никога няма да можем да си простим. По-добре сега да си простим, че не сме забелязали колко се нуждаят от нас, колко опасно е за тях, да не сме с тях. Те ни казват ясно какво им е нужно, за да чувстват града си като свой. Страната си като своя. За да родят деца в нея. Без да се задъхват от мисълта, че гаврата, олицетворена в този паметник, чиято функция е да подхранва – като огромна пълна с отрова гърда на натъпкала се с наркотик майка – всички гаври и гаврички на неговите поддръжници: по работни места, по държавни учреждения, по медии, в ежедневни комуникации, дори на собствената ни маса, на която нерядко ги търпим да се произнасят, Е НА ПЪТ да проникне и в живота на днешните кърмачета.
Те не могат да понесат това. И чест им прави, че толкова отговорно се готвят за това да са родители. Ние – какво ли не сме понасяли. Не защото сме били безотговорни,защото сме се чувствали обезсилвани, обезсилвани, обезсилвани и сами. Сами срещу вълци. Те се чувстват не толкова безсилни, точно заради това, което все пак сме постигнали. И защото разчитат на нас. Учудени са, че все още не сме с тях.
Да им дадем това, което не получихме от своите родители. Без което – знаем, колко боли и колко доникъде не можахме да стигнем.
Чест ще ни прави и на нас – да се окажем способни да дадем нещо, което не сме получили. Да не отмъщаваме на децата си за това, което не ни дадоха родителите ни.
Да не им завиждаме, че ще имат нещо, което ние не сме имали.
И да си дадем сметка, че ние се излагахме на опасности, но днешната битка е наистина решаваща и – опасностите за тях са още по-големи.
Има не толкова труден начин да предотвратим долнопробна, убийствена, подмолна разпра с достойните ни деца. Като вместо да си влезем по апратаментчетата, се обърнем и отидем да им помогнем.
На 19 февруари, те ще носят портрети на Левски – за да напомнят, че, като народ, можехме и повече да имаме пред вид пророческото му по бащински грижовно предупреждение, че “който ни освободи, той ще ни зароби”.
На 1 февруари влязох в блога на една от живите жертви на комунистическия режим –човек, лежал 17 години по комунистическите затвори. Който днес се изхранва от пасене на крави. Знаете ли как е успял да си освободи време за да поддържа блог? Взел е тел от премахнатата бодлива тел от границата, която на времето се е опитвал отново и отново да премине, всеки път – смилан от бой. Оградил е с нея пасището, за да не е нужно да е непрекъснато там той самият и да връща кравите.
Влязох в блога му, защото с наивната си глава, се надявах, че нещичко е получил този страдалец, отсрамил навремето България – благодарение на който още тогава български дисиденти са споменати в официален международен документ за човешките права.
Представях си, че нещичко му е дало това, че за първи път имаме ден, на който отдаваме признателност и почит към жертвите на комунистическия режим у нас.
И излязох разплакана, от това, че той и неговите съратници гледат на този ден като на гавра, като на част от гаврата с тях.
Аз го виждах като пробив в гаврата, но защо очаквах те да го видят така, когато той идва, без да сме отмахнали от физическия, психичния, медийния, междуличностен, всякакъв облик на непосредствения си социален свят, доминирането в него на изразите на гавра с жертвите на комунизма. Как да повярват на искреността на признателността и почитта ни?
И тогава си помислих, че и духа на Левски да викнем в днешни дни – на 19.02., на деня, на който по-голямата част от тези, които ще засвидетелстват почит пред паметника му, ще са искрени от дълбината на душата си, ако го викнем с чистото намерение да види, да почувства искрената ни признателност, просто за да дадем частица радост на душата му – и него ще обидим.
Та нали само взорът му да се премести малко по-надолу, да види 50 метровото чудовище и надписа на него и ще викне: „Абе, вие да се подигравате с мен ли сте ме викнали, бе?”
Та, и на тази свята дата, ако не сме с децата си: не – доникъде; ЗА никъде сме.
