Д-р Хубертус Кнабе е авторитетен германски историк, директор на берлинския музей в памет на жертвите на комунизма в затвора на ЩАЗИ в квартала „Хоеншьонхаузен“.
Роден е през 1959 г. в Западна Германия. В центъра на научната му работа са периодът на Третия райх и комунистическият режим в ГДР. След падането на Стената Хубертус Кнабе се премества в Берлин и работи няколко години в научноизследователския отдел на Федералната служба за архивите на ЩАЗИ.
От 2001 г. е несменяем директор на музея за престъпленията на ЩАЗИ.
Хубертус Кнабе си спечелва особено голяма популярност в Германия с книгите си за премълчаваната история на края на Втората световна война, за зверствата на Съветската армия в Източна Европа и в Германия. Неговото изследване „9 май – ден на освобождението?“ (с въпросителен знак на края)! е уникално сред авторитетните исторически кръгове в Германия с тезата, че този ден не ознаменува само освобождението, но и заробването на половината от Европа от един тоталитарен режим.
За своите позиции Хубертус Кнабе е подлаган в Германия на остри нападки от наследниците на бившата компартия в ГДР, от членове на ЩАЗИ и техни симпатизанти в левичарските медии и в научни среди. Един от най-меките епитети, с които е заклеймяван редовно от тях е „антикомунист“, в днешна Германия все още неприлична дума.
* * *
Помолен бях да се обърна с няколко думи към организаторите и симпатизантите на инициативата за демонтиране на Паметника на съветската армия в София. Запознах се с предисторията и с днешната ситуация около този монумент в центъра на Вашата столица.
Комунистическите символи вече са забранени в публичния живот на повечето държави в Източна и Централна Европа. В много страни се предвиждат наказания за възхваляването на комунизма или омаловажаването на неговия престъпен характер. Не бива обаче да се поддаваме на илюзията, че осъзнаването на опасностите, свързани с тоталитаризма, идва от само себе си. Борбата със забравата трябва да е непрестанна. На мен понякога това занимание ми напомня гребане срещу течението: ако намалиш за малко усилията, потокът те запокитва назад. Нужно е да отваряме очите преди всичко на младите хора, да ги запознаваме с истината за комунизма.
Тази работа ще е успешна само ако политиката и медиите реализират своята важна роля и активно участват в изобличаването на комунизма. Едва тогава ще се стигне до неговото обществено заклеймяване, както това стана по отношение на националсоциализма.
Във връзка с паметника в София, който предизвиква Вашето възмущение ще кажа:
Монументите на тоталитаризма няма какво да търсят в градския пейзаж на една демокрация. В Германия би била абсурдна идеята днес в публичното пространство да се намери и един пречупен кръст, въпреки че в миналото те са били едва ли не на всяка обществена сграда. Гигантският паметник на Ленин, издигнат някога от комунистите в Източен Берлин, също бе демонтиран и закопан в гората.
Смятам за добра идея онова, което се направи c подобни паметници в Унгария или в държавите на Балтика. Те бяха отстранени от градската среда и изнесени надалеко, в нарочни паркове или музеи на тоталитарното изкуство.
Пожелавам на Вас и на софиянци да постигнете такова решение и за съветския паметник в столицата на България. За да може този монумент на тоталитаризма да се превърне в мемориал, насочен срещу тоталитаризма.
Успех и ще се радвам на добри новини!
Хубертус Кнабе, Берлин, март 2011 г.
Превод и биографична справка – Милен Радев.
Демонтиране на паметника на съветската армия 
Taka e – ние помним, но децата, младите – не. Децата не разбират. Ние по времето, когато бяхме деца, бяхме наясно. Поне аз бях. От една страна в семейството ни не се криеха от мен, когато коментираха, когато слушахме „станциите“. От друга – нас непрекъснато ни облъчваха, пионерска организация, Комсомол… и това пораждаше вътрешна съпротива. Сега никой не ги облъчва и ако в семейството се мълчи, ако не им се обяснява, че и носталгия ако има – ето ти едно съвсем неориентирано поколение, податливо на комунистически манипулации.
Д-р Кнабе го е казал достатъчно добре: „Монументите на тоталитаризма няма какво да търсят в градския пейзаж на една демокрация. В Германия би била абсурдна идеята днес в публичното пространство да се намери и един пречупен кръст, въпреки че в миналото те са били едва ли не на всяка обществена сграда. Гигантският паметник на Ленин, издигнат някога от комунистите в Източен Берлин, също бе демонтиран и закопан в гората.“
Ние трябва да направим същото упражнение. Мястото на подобни паметници е единствено Музеят на тоталитарното изкуство, едно хале, по възможност по-далече от центъра на София, но до него все пак трябва да може да се стига с метрото, защото децата и най-вече – учениците, трябва да познават историята на България. За да не си и помислят да я повторят.
НАЛИЧИЕТО НА ТОЗИ „ПАМЕТНИК“ Е ПОЗОРЕН ЗА СТРАНАТА НИ. ЖАЛКОТО Е, ЧЕ АГЕНТУРАТА НА МОСКВА У НАС МНОГО УСПЕШНО САБОТИРА ПРЕМАХВАНЕТО МУ. „ДЕМОНТИРАНЕ“ Е ТВЪРДЕ НЕТОЧНО И ПОРАЖЕНСКО ПОНЯТИЕ.
Постигнем ли обаче демонтажа ще признаете борбата за успех, нали?
За това винаги твърдя, че е по-правилно да се пише и протестира за всички подобни монументи в страната, а не само за този в София. Едно общонационално обединение срещу тоталитарните комунистически символи в България би имало много по-голям ефект, отколкото срещу единия ПСА в столицата. А може би успеха ще дойде с още по-сплотените усилия за въвеждане в учебните програми изучаването на престъпленията на комунизма у нас. Когато младежта осъзнае истината процесът ще стане необратим за плачещите пред тези символи като уж „наша история“. На такава история мястото е в специализирани музейни депа, а не на хубавите градски площади и паркове. Защото това означава да се гордеем с едно позорно минало. Нима не е видно, че все повече поражение търпят крепителите на това минало?
До Иванов / Илиан – като че ли всеки път след всяко наше действие на инициативата „ЗА“ демонтиране на крайно грозния и унизителен за българската демократична общественост монумент, Вас комунистите лично засягаме – намирате си враг и почвате да му се зверите, понеже през любимия Ви комунизЪм нямаше граждански инициативи. Напълно разбираемо е, че днес на комунистите им пречат много неща във демократична България, тъй като те не се били образовани на времето за тази европейска демокрация. Но, така категорично няма да се разберем със Вас, така не става със зверене и клеветене другари левичари.
Нека първо да се изясним. Темата под тази публикация е посланието на д-р Х.Кнабе, авторитетен германски историк, директор на берлинския музей в памет на жертвите на комунизма в затвора на ЩАЗИ – така че, нека да си имаме уважението. Нека да се опитаме да разсъждаваме и да коментираме по темата тук конкретно свързана с неговото обръщение, по нашата хуманна инициатива, за декомунизационните процеси в България например и от този род теми които и мен вълнуват като антикомунист и убеден демократ, например. Всичко друго встрани от темата аз лично го намирам за спам – а някой го наричат „на тролене“, ок.
Незнам какво ви е обсебил толкова Вас левичарите и комунистите постоянно Инджев, и не виждам повод за да отваряме под тази дискусия тема за него. Неговото минало, и настояще е прозрачно и ясно на българското гражданско общество, или „отворена книга“. Така че не виждам абсолютно нищо укоримо в неговите поведения след соц краха. А за своето минало, лично Инджев не можем да се оплачем че не е говорил в десетките си публикации, нека бъдем чесни. Ами нека видим колко други десари, замесени наистина в редица престъпления срещу човечеството и държавата говорят така открито за себе си и бившата си дейсност в репресивните човеконенавистни служби – посочете имена, хайде да видим.
За разлика обаче от безброй други странни субекти до ден днешен, които не смеят да си покажат дори носа навън, които излъгаха за своята бивша съпричастност с ДС, и се занимават интензивно с разработки на конспирации, с оклеветяване, с демонизиране на лица и граждански инициативи и други неудобни за тях демократични инициативи – типично за тактиките на комунистите, превръщайки ги междувременно в официална държавна доктрина, нещо от рода „всички са маскари“, ние сме най-добрите – така че и този филмм е стар.
По-опасни и вредни за българската общественост и авторитета на държавата са такива като агент гоце и друзята му в президентството, внедрени отпреди и след промените из какви ли не държавни и местни управленски структури, списъка с имена е дълъг..
Да, десарите наистина нямат място в институциите на демократичната държава – те не трябва да бъдат назанчавани и издигани в държавната ерархия, ами поименно изобличавани и свалени до един от държавния гръб. За разлика от посочените от дългия списък, Инджев в един обикновен журналист и блогър, който не е нито на държавна ясла, нито е уронил авторитета на държавата като някой други субекти, нито пък е злоупотребил с публични средства, да.
Инджев, доказва ежедневно своята демократична и антикомунистическа позиция със своята инициативност, със своето остро журналистическо перо като изобличава тъмните фигури от бунището, провалените криминали, и имената на субектите от тинята които задължително начесто трябва да бъдат припомняни.
Докажете го и Вие, кои сте и за какво се борите – излезте от черупките, а не само с компромати да се занимавате. Така че всякакви дебати по адрес на недолюбвания от Вас Инджев (въпреки че подкрепя инициативата с негови публикации) са безмислени. Подкрепя е едно, участва активно е друго, ок. А защо пък всеки един свободен човек да не подкрепя декомунизационни инициативи – да не би да се иска разрешение за това. Но, да си внушавате подобна мнителност от рода за негова връзка с инициативата е също неоснователно и безсмислено. Повярвайте ми просто, няма подобно нещо.