Демонтиране на паметника на съветската армия

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 11591
София, 19.09.2011

Върховният административен съд на Република България – Трето отделение, в закрито заседание в състав:

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК. Образувано по частна жалба подадена от Валентина Маринова, Алдин Алдинов, Иво Инджев, Петър Петров и Стоян Дерменджиев всичките от София срещу определение № 1978/11.05.2011 г. по адм. дело № 892/2011 г. на Административния съд – София-град.
Върховният административен съд – ІІІ отделение, в настоящия съдебен състав, след преценка на допустимостта и основателността на жалбата намира, че е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна
С обжалваното определение е било прекратено производството по делото, образувано по жалба на частните жалбоподатели срещу: бездействие на кмета на Столична община по изпълнение на решение по т. 2.2 по протокол № 24 на Столичния общински съвет от 18.03.1993 г. и мълчалив отказ на кмета да се произнесе по молба вх. № 94 – В – 700/09.12.2010 г. Съображенията за това са били, че решението по т. 2 от решение № 2 от 18.03.1993 г. на Столичния общински съвет е практически неизпълнимо, тъй като паметника на Съветската армия представлявал мемоарен обект съгласно т. 69 от § 5 на ДР на ЗУТ и за да се извършело демонтиране на скулпторните фигури от него следвало съответно разрешение /чл. 158, ал. 1 ЗУТ/. Направен е извод, тъй като такова разрешение липсвало, то кметът на общината не дължал издаване на съответни административни актове или предприемане на фактически действия за изпълнението на взетото решение от ОбС. Допълнително съдът е посочил, че това решение на общинския съвет е било взето преди влизането в сила на ЗОС /1996 г./, поради което въпросния паметник имал статута на публична държавна собственост. На база на тези доводи, съдът е приел, че кметът на общината не е бил задължен да се произнесе и по втората молба предмет на делото. Съдът е приел, че при тази фактическа обстановка, мълчаливия отказ на кмета не представлявал административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, поради което била налице хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК. Така приетото е законосъобразно.
Настоящата инстанция напълно възприема и споделя подробните мотиви изложени в съдебния акт обжалван с частната жалба. Действително, решението на Столичния общински съвет е било взето през 1993 г., когато ЗОС не е съществувал. Правилна е преценката на административния съд, че към тази момент, единствения критерии за разграничение между държавната и общинска собственост е бил чл. 17, ал. 2 от Конституцията на РБ и чл. 6 и чл. 7 от Закона за собствеността. В чл. 6 от последния закон е посочено, че държавната и общинска собственост /последната е въведена като понятие именно с този текст от закона/ е публична и частна. Разграничението между двата видове собственост беше извършена едва през 1996 г. с приемането на ЗДС и ЗОС. Следователно изводът на първоинстанционния съд, че към момента на взимането на посоченото по-горе решение от СОС, въпросния мемориал е имал статута на публична държавна собственост е напълно обоснован.
Настоящият състав намира, че твърдението развито в частната жалба, че кметът задължително следвало да изпълни решението на общинския съвет не може да бъде споделено. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1, т. 7 ЗМСМА, кметът организира изпълнението на актовете на общинския съвет. Тълкуването на употребения израз „организира“ означава, че той е оторизиран от законовата разпоредба да предприема действия или да издава съответни актове, с оглед на взетите решения от общинския съвет. Липсва обаче законова разпоредба, която да задължава кмета да изпълнява тези решения. Нещо повече, самият законодател е предвидил възможност на кмета да оспорва незаконосъобразните решения на общинския съвет /арг. от чл. 45, ал. 5 ЗМСМА/, което идва да покаже, че именно поради тази предоставена му възможност, законодателят е употребил израза „организира“ а не императивен израз „е длъжен“. По тези съображения доводите в противната насока развити в частната жалба са неоснователни.
Законосъобразен е и втория извод развит от съда в мотивите на обжалваното определение, че с оглед разпоредбата на чл. 44, ал. 1, т. 7 от ЗМСМА, кметът на СО не е имал задължението а се произнесе и по молбата вх. № 94 – В – 700/ 09. 12..2010г. Това е така, защото в конкретния случай освен изложените съображения по-горе, следва да се има в предвид и обстоятелството, че за подателите на тази молба липсва доказан правен интерес от изпълнението на посоченото по-горе решение на Столичния общински съвет.
С влизане в сила на АПК законодателят е въвел ново изискване да е налице правен интерес при обжалване на административните актове. С решение № 5/17.04.2007 г. по к. д. № 11/2006 г. на Конституционният съд на Република България е прието, че разпоредбата на чл. 186, ал. 1 от АПК е в съответствие с чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ. Изискването за заинтересованост при обжалване на административните актове отразява съвременните стандарти в развитието на процесуалната легитимация при упражняването на право на защита. Активна легитимация имат всички правни субекти в случаите, в които един административен акт засяга или може да засегне пряко, непосредствено и лично техните права, законни интереси, свободи или да създаде задължения. Следователно е недопустимо оспорването на административен акт в чужд или в обществен интерес (освен прокурора), в какъвто смисъл е жалбата. Правният интерес е процесуалноправно понятие, защото се свързва с призната от АПК възможност да се търси съдебна защита и трябва да е пряк и личен. Извлича се от чл. 15, ал. 1 от АПК и се поражда от пряко засягане или застрашаване от засягане на законни интереси, на субективни права или свободи. За да е налице пряк интерес е необходимо със самото отменяване на оспорения административен акт непосредствено да се отстрани настъпилата или настъпващата щета от изпълнението на административния акт, да е налице действително и незабавно удовлетворяване на лицето. Личният правен интерес означава физическото или юридическо лице да има право на жалба само в защита на своите субективни права, свободи и законни интереси, а не на други лица. Настоящият казус не сочи за правен интерес на жалбоподателите, поради което съдебното производство е следвало да бъде прекратено. Като е достигнал до същия извод, административният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.
Водим от горното, Върховният административен съд – ІІІ отделение,

О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ в сила определение № 1978/11.05.2011 г. по адм. дело № 892/2011 г. на Административния съд – София-град.
Определението не подлежи на обжалване.

М.М.