Демонтиране на паметника на съветската армия

Людмила Славова, снимката е от сайта http://www.bsdp.bg

Людмила Славова

Автор Ангел Николов

Името на Людмила Славова не говори нищо на днешния български гражданин.

За нея, освен оцелелите от близките й, и тесен кръг съмишленици от унищожената от комунистите социалдемокрация, българското общество днес не е и чувало. Такава е не само нейната участ, но и съдбата на десетки хиляди българи – с неизвестни гробове, обречени на забрава от тоталитарната държава  и от нейните епигони. За жертвите на комунизма повечето от журналистите от днешните български медии избягват да говорят – за да не напомнят за разразилите се в страната след  катаклизма на 9-ти септември 1944 година събития. Защото истинските притежатели на тези медии са предимно хора от бившата комунистическа държавна сигурност. За събитията след 9-ти септември 1944 г. узурпиралата властта с “решаващата помощ на Съветската армия”, комунистическа партия използва термина “социалистическа революция”. С който се опитва да убеди тези, които не знаят истината за миналото, че е трябвало да върши престъпления поради историческата необходимост – в името на прогреса на човечеството по посока на неизбежното “светло комунистическо бъдеще”.

В чудовищната месомелачка Людмила Славова е само цветче, изпречило се на пътя на тази зловеща машина. Детството и младостта й преминават в размирни и трудни години. Родена е през 1913 година в семейството на известен адвокат – деец на социалдемократическата партия. Миля – така я наричат близки и приятели – расте с идеалите за свобода, демокрация и социална справедливост и мечтае за мирни и честити дни на родината си, но времето й не е такова. Участието на България в Първата световна война донася кошмарна национална катастрофа. Страната кърви отвсякъде – откъсват от нея нови населени с българско население територии. В осакатените й предели се стичат хиляди бездомни и съсипани бежанци, за които държавата не е в състояние да се погрижи. Наред с отчаянието се засилва негодуванието срещу виновниците за катастрофата. Цар Фердинанд загубва престола си, започват размирици, възникват благоприятни условия за проникване  на идеологията и агентурата на новосъздадената на север в Москва болшевишка империя, която инспирира и създаването на Българската комунистическа партия /БКП/.

За България руската намеса във вътрешните й работи не е новост, но вече придобива  нови измерения. В стратегията на руските болшевики страната е основна мишена на Балканите в опитите им да предизвикват все нови и нови “революционни вълни” в Европа. Защото миражите за световна съветска социалистическа република под техен контрол никога не напускат болшевишките вождове. За дестабилизацията на обществото и за укрепване на комунистическата агентура в България, от Москва се хвърлят значителни финансови средства – въпреки глада и разрухата в самата съветска Русия.

Бедността и болестите, донесени от Първата световна война тласкат масите в България към въвличане в социални движения и партии, настояващи за социална справедливост. Някои от тях са радикални. От социалдемократическата партия се отделя комунистическо крило. Нараства броят и на групите на анархистите. През 1920 г. Българският земеделски народен съюз /БЗНС/ съставя самостоятелно правителство, защитаващо интересите на дребните и средни собственици от селата. България по това време е аграрна страна със слабо развита индустрия и селяните са мнозинство от населението, което обуславя и подкрепата им за това управление. Но правителството на БЗНС си служи и с диктаторски методи за да прокарва политиката си.

На 9-ти юни 1923 г. то е свалено чрез преврат на Военния съюз и Народния сговор, а Александър Стамболийски е инквизиран и убит. Нито военните, нито Народният сговор са демократи. В страната започва период на насилие. Освен от вътрешни фактори то е инспирирано и от чужбина – от утвърждаващата се тоталитарна власт в Съветския съюз. През септември 1923 г. комунистическите функционери Георги Димитров и Васил Коларов вдигат селяните от северозападна България на въстание, което е жестоко потушено от режима на „Демократическия сговор”. Нареждането за започване на въстанието е дошло от Коминтерна от Москва.

След септемврийския комунистически метеж Георги Димитров и Васил Коларов бягат в чужбина. Но над 1000 въстаници  са убити от военните и полицейски сили на правителството на Демократическия сговор. В планините излизат чети от комунисти и анархисти, които отговарят на терора с терор. На 16-ти април 1925 г. при атентат в църквата „Света Неделя” военната организация на комунистическата партия убива и ранява стотици хора. След атентата няколкостотин души комунисти, леви земеделци и демократични интелуктуалци са убити без съд, а затворите се изпълват с осъдени левичари.

Нормализацията на политическия живот от втората половина на 20-те и началото на 30-те години е прекъсната от нов преврат на 19-ти май 1934 г. В България започва политическо развитие по посока на тоталитаризъм.

Людмила Славова завършва право в Софийския университет през 1936 г. И тъй като по онова време още не е разрешено на жени да практикуват адвокатска професия, работи като юрист при домостроителна къща. По време на следването си става свидетелка на държавния  преврат от 19 май 1934 година. Извършен е под ръководството на Кимон Георгиев – бъдещият премиер на първото “антифашистко” правителство след съветската окупация. Но тогава през 1934 превратаджиите ( от “Военния съюз” и политическия кръг “Звено”) са с типично фашистки нагласи – премахват  конституцията, разпускат Народното събрание, забраняват всички политически партии, подлагат на преследвания много политически дейци, включително и комунисти.  Управленската практика на “деветнадесетомайците” също е пряко заимствана от тази на Мусолини. Но режимът установява  дипломатически отношения със СССР и на тази база, поради превратаджийския им опит и готовност  за всякакви  незаконни действия, са оценени от Москва положително. И между комунистите в Кремъл и българските фашисти е установено сътрудничество….

Цялата идеология и история на комунизма от самото му възникване са пропити от тотална и цинична лъжа, затова единодействието между комунисти и социалдемократи, дори и след обявения лицемерно през 1935 година нов курс на Коминтерна към изграждане на общ фронт срещу фашизма и войната не върви гладко. Но немалко демократично настроени хора се поддават на демагогията на Сталин. Сред тях са и много социалдемократи.  Людмила Славова също е една от излъганите. По това време тя вече участва активно в живота на социалдемокрацията. Известна е като обществено ангажирана личност и великолепен оратор. Не след дълго е избрана и за секретар на Съюза на социалдемократическата младеж, а после и в ръководството на Социалдемократическата партия. Людмила възприема с цялото си сърце  идеята за борба за опазване на мира и демокрацията. В тяхно име е готова да сътрудничи дори и с  българската комунистическата младежка организация РМС. Докато не идва поредното й разочарование. На 23 август 1939 г. най-гръмогласният и възприеман от мнозина като „главен антифашист” в света съветски вожд Йосиф Сталин неочаквано  сключва  договор  с Хитлер, с което отваря широко вратите към Втората световна война.  Договорът и последвалата съвместна германо-съветска агресия срещу Полша изострят отношенията между социалдемократи и комунисти, както и  вътре в самата социалдемократическата партия. Людмила Славова е сред тези, които отказват да възприемат становището, продиктувано на българските комунисти от Кремъл – че виновник за започналата световна касапница са западните демокрации Англия и Франция. Недоверието й към комунистите не изчезва дори и след като Хитлер напада СССР и българската компартия отново променя диаметрално позицията си.  Съмненията на Людмила не изчезват и след юли 1942 г., когато Георги Димитров – завеждащ международния отдел на ВКП(б) и същевременно лидер на БКП – прокламира проекта си за изграждане на “Отечествен фронт” за борба  срещу “монархофашизма и хитлеристките нашественици”.  Но обстановката е такава, че макар и да усещат, че тази формация е параван на комунистите, който ще им послужи при бъдещото заграбване на властта, в него се включват и социалдемократите. С изключение на един от дългогодишните им лидери, Кръстьо Пастухов, който е прозрял, че комунистите само временно използват за съюзник социалдемократите, но се готвят да установят диктатура. Така след нахлуването в страната на съветската армия  и преврата на 9-ти септември 1944 година  в правителството на „Отечествения фронт” влизат и двама  социалдемократи. Но това не попречва на комунистите още в първите дни да започнат активна намеса в социалдемократическата партия. Един ден четирима, съблазнени с обещания за облаги от  властта, “леви социалдемократи” нахлуват с милиция  в партийната централа, отстраняват главния секретар Лулчев и налагат за такъв комунистическия агент Нейков. С това разцеплението в партията става неизбежно и през 1945 г.  Лулчев регистрира новата “Българска работническа социалдемократическа партия –  обединена”, която се  присъединява към демократичната опозиция срещу настъпващата диктатура.

Комунистите са особено жестоки към социалдемократите, чиито автентични идеали за социална справедливост имитират в пропагандата си. Социалдемократите са тези, които разкриват истинското лице на комунистическите функционери – лице на безогледни кариеристи, домогващи се до властта чрез лъжи, пропаганда и терор.

Сталин нарежда на комунистическите водачи в България първоначално да се съюзят с леви партии и да обещават „народна демокрация” докато чрез терор установят пълен контрол върху обществото. Когато това е постигнато по замисъла на Сталин в гангстерски стил, наивните съюзници трябва да бъдат отстранени и по-късно убити. Никола Петков от Българския земеделски народен съюз / БЗНС / участва като министър без портфейл в правителството на „Отечествения фронт”, но през лятото на 1945 г. го напуска и оглавява опозицията срещу режима, в която се включват Българската работническа социалдемократическа партия /обединена/ и Демократическата партия. Легалната съпротивата на демократичната опозиция трае до края на 1947 г. когато с комунистически терор е наложена „Димитровската конституция” / наречена така на името на изпратения от Йосиф Сталин в страната комунистически водач Георги Димитров /. През тези две и половина героични години лидерите на опозицията – Никола Петков, Димитър Гичев, Г.М. Димитров / БЗНС /,  Коста Лулчев и Кръстьо Пастухов / социалдемократи / и Никола Мушанов / Демократическа партия / с хиляди свои пъдръжници, главно земеделци, отстояват в България демократичните ценности срещу налагания от Съветския съюз жесток тоталитарен режим.

Чрез арести, убийства, изпращане в затвори и концентрационни лагери, забрани и цензура дошлите от Москва сталинистки комунистически функционери, водени от Георги Димитров и Вълко Червенков разбиват опозицията и установяват монополно управление на комунистическата партия, подкрепяно от система от казионни организации. Никола Петков, който е арестуван на 5-ти юни 1947 г., е екзекутиран на 23 септември 1947 г., три дни след като САЩ признават българското комунистическо правителство. По-късно са убити и Никола Мушанов и Кръстьо Пастухов, а Коста Лулчев и Димитър Гичев са изпратени за много години в затвора. Г.М.Димитров / Гемето /успява да избяга, но секретарката му, 23-годишната Мара Рачева е жестоко убита в Дирекцията на народната милиция, защото му е помогнала при бягството му. Единствената вина на девойката е, че е придружила до квартирата на английски дипломат успелия да избяга от домашен арест опозиционен деец Гемето.

Комунистическата партия в България винаги се е опитвала да прехвърля вината за всяко разкрито нейно престъпление върху “безотговорни”свои функционери, които уж били действали  в противоречие с указанията на ръководството. Но убийството на Мара Рачева доказва точно обратното. В деня на нейната смърт Трайчо Костов (вторият човек в комунистическата партия) съобщава на Георги Димитров – издигнатият в култ комунистически вожд, че Мара Рачева била започнала да дава интересни сведения относно организацията на бягството на Гемето  и участието на англичаните в него. „Но днес тя”- – пише той в записката си  – „се хвърлила от четвъртия етаж на Дирекцията на милицията и се е самоубила”.

Доколко версията му отговаря на истината личи от съобщението на служителя на Британската тайна служба в София полковник Бейли до Министерството на външните работи на Великобритания: „Уведомен съм от лекаря, който е обслужвал майката на момичето, че когато е бил отворен ковчегът, освен рани от куршум и нож, са били установени и следните наранявания: 1. Всички нокти и на двата крака са били отскубнати. 2. Трите пръста на лявата ръка са били отрязани до втора става. 3. Двете уши са били отсечени. 4. Дясната гръд е била нарязана. 5. Езикът е бил раздран и всичките зъби извадени. 6. Одрана е била ивица кожа с ширина от около два инча на кръста…”

Такава е обстановката, в която Людмила Славова се отдава изцяло на безнадеждната битка за защита на последните остатъци от българската демокрация. Младата жена обикаля страната, вдъхва кураж на отчаяните, говори очи в очи с хората с цялата страст и всеотдайност на пламенното си сърце. Салоните на организираните от нея събрания са винаги препълнени, въпреки настървеното дебнене на агентите на комунистическата Държавна сигурност и въпреки окървавените сопи на комунистическите банди. Людмила се превръща в изключително популярен трибун на демократичната опозиция – нещо, което комунистите не прощават.

Политическата атмосфера става все по-мрачна. Във въртопа й потъват все нови и нови лица, сред които и много от най-близките хора на Людмила – роднини, приятели, съмишленици, с които се е срещала из смръщените български кръстопътища. Затова от живота й, както и от животите на много други,  са оцелели само отделни фрагменти.

Разказ на Васил Гатев от Нова Загора, застъпник на Людмила при кандидатирането и за народен представител от обединената опозиция в изборите през 1946 година:

“……В деня на изборите с Людмила Славова тръгнахме пеш от Коньово за Младово да направим проверка на изборното бюро и да предадем там пълномощното ми на застъпник. Горе-долу по средата на пътя между двете села, при моста, върху нас неочаквано се нахвърлиха десетина души въоръжени с тояги – всичките родом от Коньово, някой от тях мои роднини. Мен ме вързаха и ми нанесоха жесток побой, загубил съм съзнание. Поне 40 дена след това лежах увит в овчи кожи… Както и да е, оцелях, здрав съм и добре е, че съм жив сега, поне за да разкажа за Миля… Нея я отведоха към акациевата горичка наблизо, викаше за помощ и се молеше, горката, но никой не смееше да се отзове, за да не пострада и той. А имаше хора по съседните нивя и бахчи… Там са я били и издевателствали над нея, изнасилена е групово от цялата ремсова банда, счупили са и двете и ръце и единия крак, горили са я със запалени бюлетини, от тези които носехме със себе си за избирателните бюра… След побоя, цялата потънала в кръв, Людмила се довлича до зеленчуковото градина на дядо Диньо Пенчев от Коньово, която се намира край ж.п. линията. Това става надвечер и когато дядо Диньо отива да полее градината си, чува стенание и глас, който моли за помощ. С парцали и пръчки старият човек стяга някак си счупените ръце на Людмила, купува й билет за вечерния влак за София и й помага да се качи на последния вагон…”

Какъв ли дух е имала тази слабичка млада жена, за да се съвземе духом и физически след чудовищната травма и да продължи неотклонно по мъченическия си път. Само месец след нечовешката гавра в социалдемократическият  вестник “Свободен народ“ се появява статията й “Политическо безсрамие”- написана с осакатените й ръце. В нея не крещи за това което се е стоварило върху нея самата, а издига глас срещу насилието над целия българския народ и срещу подкупените чуждестранни  наблюдатели:

“Изборите в България бяха проведени абсолютно честно – по демократичен начин”, повтаря от Белград г-н Рене Бюлер. Не искам да оспорвам журналистическите похвати и верноподаничеството на този чужденец към новата му религия – комунистическата партия. Неговите писания, особено последните, не отговарят дори по форма, съдържание и “цветист стил” – все  патенти на една българска партия – на неговия произход. Пристрастните му и неверни твърдения ме възмутиха и накараха да посегна с още счупената си и гипсирана ръка,  за да изкажа насъбралото се в мен човешко възмущение. Тук не мисля да оспорвам “правдата и истината” по изборите, която г-н Бюлер изнася, защото българският народ я знае добре, защото пред него са още пресните гробове, счупените глави, ребра и ръце,  безпримерното варварство по време на най-тираничните избори, провеждани досега у нас. Ние, българите,  не сме разочаровани от него, нито изненадани  от абсолютно неверните му твърдения, тъй като знаем неговите политическите “убеждения”.

“Българските избиратели са имали пълна възможност да изразят свободно волята си” – заявява и Централната комисия за обществено наблюдение на изборите. На  разположение на тази комисия предоставям избирателната си карта и заявявам, че аз Людмила Славова, кандидат-народна представителка в Нова Загора, бях възпрепятствана да гласувам и съм готова за това на анкета. Обвинявам не само послушните непосредствени извършители на неокачествимите престъпления в самия изборен ден, а обвинявам и тия, които са дали партийната директива за тях – за която говореше  един от побойниците и мъчителите ми. В този ден бях по проверка на секциите на с. Коньово и лично посетих премазаните от бой двама наши застъпници от битите над десет души. Аз се осмелявам да обвинявам без страх, защото от преживяното от мен по-страшно човешкият ум не би могъл да си представи. И защото още виждам разплаканите майки и деца, още чувам писъците им, още виждам ужаса в очите им, и синините, и кръвта по гърбовете им. Всичко това знам и от моя собствен изживян и неокачествим от човешкия морал ужас, от кошмарът преживян по време на “ най-спокойните и законни избори”.”

“Не е важно кой как гласува – важното е кой брои гласовете!” – учи „вождът на световния пролетариа” Сталин. На същото учи и “вождът и учителят на българския народ” Георги Димитров – верен негов съратник. Но въпреки официално обявения успех,  изборните резултати вбесяват победителите.  Срещу диктатурата им, въпреки безогледния терор са се осмелили да гласуват над милион и двеста хиляди души. С техните гласове в парламента влизат 110 опозиционни народни представители. Нещо, което БКП не може да прости – нито на опозицията, нито на непокорния народ. За мнозина от този миг – и депутати, и активисти на опозиционните партии – пребиваването не само в парламента, но и на белия свят клони вече към залез. Изтреблението е започнало отдавна – системно и ежедневно – с безотговорните убийства, с “Народния съд”, с убийствата и отвличанията в тъмни нощи, в концлагерите,  в килиите на затворите. Бързо изтичат земните дни и на Людмила Славова. Според комунистическата  практика, тя вече сама си е изкопала гроба – със своята непреклонност. А към това се е прибавила и нова непростима вина – въпреки “инцидента” е спечелила изборите в своя район. Скърцайки със зъби, “преброителите” фалшифицират каквото трябва, и касират избора й.

Из спомените на Пенка Нейкова от гр. Нова Загора: “С Людмила се запознахме през 1946 г., тъй като бяхме кандидатки за народни представители на обединената опозиция – аз като представител на земеделците от “БЗНС – Н.Петков”, а тя като представител на социалдемократическата партия. Разполагахме с една джипка, с която се движехме из околията през агитационния период. Околията тогава имаше 72 села. Това беше по време на изборите през октомври 1946 г. С нея сме били на публични събрания в Нова Загора, тя говори много пламенно и хората я слушат с внимание. Последната седмица бяхме в балканските села – Твърдица, Гурково, Козарево, Конаре и Сборище….В деня на изборите Людмила замина за новозагорското село Коньово с Васил Гатев. Втората ми среща с Людмила стана вече в концлагера Босна (Ножарево) Силистренско. Въведоха ме в стаята, където бяха жените, политически концлагеристки, сред които познавах само Людмила. Срещата ни беше и трагична, и радостна – около един месец делихме сламения нар. Неочаквано съобщиха на Людмила, че я освобождават, но тя не го посрещна с радост. Като че ли  предчувстваше, че не я очаква свобода, а нещо по-лошо. И ми каза:”Пенке, не знам какво ще се случи с мен…”. Така се разделихме с Людмила. Не след дълго от Държавна сигурност пристигна Магда, софиянка, много честен и коректен човек. Тя сподели с мен, че е била в една килия с нея. Когато трябвало да ги водят на баня  Магда пожелала да влезе първа, но милиционерът, който ги водил наредил да влезе първа Людмила. Така и станало. След определеното време Людмила все не излизала, и тогава Магда отваря вратата и я вижда в безсъзнание, полята с вряла вода. Това се случва в самата Държавна сигурност. За съжаление Магда, единственият свидетел на трагичния инцидент с Людмила Славова, е прегазена по-късно от трамвай и днес не може да разкаже отново това. Магда го каза на мен. Тя е очевидка на престъплението.”

Из спомените на д-р Никола Грозев от гр. Поморие, април 1991 г. : “Като лекар бях принуден да присъствам на смъртта на много хора. Така протече животът ми, че повечето пъти бях свидетел на насилствена смърт. Веднага след дипломирането ми през 1943 г. постъпих като лекар в хирургическо отделение.  При бомбардировките довеждаха там много убити и ранени, после участвах и във войната – пак убити и ранени. После, от 1945 г. пак – лагери, затвори… Така привикнах със смъртта. Хората реагират различно като усетят края си – едни се вкопчват в теб и те молят за помощ, други изпадат в апатия, стават безразлични, примирени. Но нейният поглед беше много различен –  поглед на мадона, спокоен, с християнска благост, няма да го забравя никога. И сега е пред очите ми – погледът на жена, събрала мъката, болката, вярата и надеждата на целия ни народ през годините на изтреблението на нашата интелигенция през 1944 – 1950 г. Докарана бе по спешност в затворническата болница на Софийския централен затвор – цялата сварена! Да, сварена в буквалния смисъл на думата…. Видях сиво-бялата попарена кожа, почти по цялото й тяло. Беше в съзнание само три дни. Отказа и морфина. Държейки ръката ми, веднъж само прошепна: “Кажи на всички приятели, че изпълних доколкото можех дълга си. Но така е трябвало да се случи…”

 “Хора, граждани свалете шапки пред светицата Людмила Славова. Тя умря в разцвета на живота си, умря за всички нас, които доживяхме да се порадваме на свободата и демокрацията.” – апелира към днешните български граждани д-р Грозев…

Това е почти всичко, което е останало от Людмила: фрагментарни спомени от случайни свидетели, от другари и близки, откъслечни сведения в жалките донесения на агентите на обвеяната с фалшива слава от маститите комунистически партийни пропагандисти  Държавна сигурност… И една бледа снимка, от която гледат към нас през годините очите на една обикновена и в същото време толкова необикновена млада жена.

Людмила Славова умира на 16 октомври 1948 година – на 35 години и е погребана неизвестно къде. По това време баща й с отнет депутатски имунитет е в ареста и очаква присъда – заедно с последните останали живи и недоосъдени лидери на социалдемократическата партия. По-късно е осъден на 10 години затвор. Брат и Димитър Славов е в концлагера “Куциан” и ще научи за жестокия край на сестра си след повече от година. Когато го преместват от един концлагер в друг –  от случаен познат, попаднал в концлагера след смъртта й.

Освен Мара Рачева и Людмила Славова в мрачната сграда на Дирекцията на народната милиция на Лъвов мост в София са намерили смъртта си десетки други защитници на демокрацията в България. Днес, 23-години след 1989 г., на сградата няма паметна плоча за тези герои.