Демонтиране на паметника на съветската армия

АНОТАЦИЯ

на книгата “Операция Дунай”

(Пражката пролет, братската помощ и Народна република България)

Автор: Ангел Николов

Авторът: Ангел Николов е историк, журналист и писател. През 1968 година е студент в Прага и е непосредствен свидетел на събитията през Пражката пролет и интервенцията на Варшавския договор.

За контакт: тел: 0887 276 604, E-mail: inter_idea@mail. bg

За издателството: Книгата е издадена от “Фондация д-р Желю Желев”, като част от поредицата избрани книги “Президентска библиотека”. Излиза от печат на 21 април 2013 година.

За книгата: Това е документален разказ за “Пражката пролет” и за операция “Дунай”. Книгата е написана на базата на богат документален материал –  архиви, дневници, публикации, спомени. Използвани са чешки, словашки, руски, украински, полски, унгарски, немски, английски и естествено много български източници –  включително архивите на БНА, МВР и Държавна сигурност, свидетелства и спомени на участници в събитията, в съпротивата  съпротивата срещу нея и др.

Книгата има две части.

Първата част  разказва за събитията в самата Чехословакия за “възродителния процес” иницииран от група демократично настроени ръководители на КПЧ и ЧССР, за натиска на Кремъл и лично на Брежнев, на лидерите и специалните служби на СССР и неговите сателити върху чехословашкото ръководство, за интервенцията, и за налагането на така наречената “нормализация”.

Пражката пролет е разгледана в нейния генезис,  атмосфера, психология, отзвук, резултати и последствия. Окупацията също е изследвана в развитие – началото на военната интервенция, поведението на окупаторите, режимът на Хусак, жертвите, репресиите и стрелбата срещу невъоръжени протестиращи хора, пропагандата, “нормализацията”, споменът, изтеглянето на окупационните войски.

Особено внимание е отделено на митовете и легенди създавани целенасочено от съветския агитпроп, които битуват не само в Русия и Украйна, но и сред участниците в оказването на “братската помощ” от всички участвали страни и до ден днешен. Тази митология има  изключително дълбоки корени и сред милиони други  хора – военнослужещи от бившите окупационни войски в Източна Европа, сред техните потомци, страдащи по отминалата ужасяваща света военна мощ на СССР – хора с крайни империалистически нагласи. Тя се подхранва упорито с всякакви средства от политически спекуланти, които улавят на въдицата си някогашните интервенти с инициативи за признаването им за ветерани равнопоставени с тези от Втората световна война и войната в Афганистан – т.е. с осребряване на престъпленията и на кръвта на жертвите на интервенцията и окупацията. Така има неразривна връзка и с днешния ден на цяла източна Европа. Като доводи в тази масирана античешка и антисловашка кампания се използват доводи отиващи далеч в миналото – за съзнателно и дейно съучастие на всички чехословаци на страната на нацистка Германия в годините на Втората световна война и дори още по-назад – за зверствата на чехословашки легионери по време на Първата световна война, за откраднатия руския държавен златен благодарение на който единствено била създадена благоденстващата  Чехословашка република, за сметка на умиращото от глад с десетилетия  съветско население. В книгата са разкрити истините и за  всички останали пропагандни фойерверки – от “танка на Андреев” и “убитите от контрареволюцията видни кореспонденти” до “немския синдром” и пр.

Описани са задкулисните ходове на Кремъл, провокациите и акциите на КГБ, отвличането на чехословашките ръководители, шантажа с така наречените преговори в Москва, протестите и сблъсъците на населението с окупаторите, действията на колаборантите и пр. Най-важните събития са представени не само с общи описания, а и посредством конкретни разкази на участници и от двете страни – демонстранти, журналисти, окупационни войници и генерали, съветски, чехословашки и “братски” политици – включително български.

Втората част на книгата описва паралелно развиващите се през 1968 година процеси и събития в България, въздействието на Пражката пролет върху българското общество, контраста между демократичния процес в Прага, и режима на Живков – тласкащ България в обратна посока. Проследено е поведението на българските представители в съвещанията на страните от ВД и престъпните им действия – дори според тогавашната тоталитарна конституция.

Основната част на разказа е посветена на непосредственото участие на двата български полка (12мсп и 22мсп) в интервенцията и окупацията. Българските части  са придадени непосредствено на съветското командване, и това дава възможност на базата на запазените документи интервенцията да бъде проследена. По-конкретно 22мсп е прехвърлен заедно със съветските десантни части на летищата Рузине и Водоходи, където изпълнява охранителни функции, но участва и в акциите за “разкриване на оръжейните складове на контрареволюцията”, участва активно и в пропагандни мероприятия и пр. Изключително интересна е психологията на съветската военщина и на сателитите й от Варшавския договор, а царящата в БНА е направо уникум.

Маршът на 12 мсп през Словакия под съветско командване, поемането на окупационни задачи в Банска Бистрица и околните градчета са повече от показателни. Описани са подробно и събитията свързани със смъртта на младши сержант Николай Николов – единствената жертва на Варшавския договор в резултат на директни действия на чехословашки граждани. Това е случай получил широка и напълно невярна известност чрез средствата за масова пропаганда във всички страни от петорката. Описани са и атмосферата в БНА, бита, настроенията, психологията, нагласите, произшествията, поведението на командири и военнослужещи, взаимоотношенията с окупираното население и със съветските части и командване.

Книгата е изградена на базата не само на исторически анализ на събитията, но и на множество конкретни описания, сюжети и случки и затова не само има принос в историографията на страните – участнички в операция “Дунай”, но представлява интерес и за широк кръг читатели. За илюстрирането й е издирен изключително богат и ефектен фотодокументален материал, който за жалост не бе използван поради формата на поредицата, но който е изключително интересен, напълно неизвестен до сега и при евентуално издаване в Чехия и Словакия ще допринесе много за необичайния облик на книгата.

Особености:  Книгата е необичайна за България, тъй като пренебрегва всички табута и показва БНА такава каквато е била в действителност. Излага и анализира премълчавани и укривани скандални истини и факти,  развенчава измислени героични подвизи, разкрива неуставни отношения и безотговорно поведение довели до тежки последици, посочва нелицеприятните им мотиви. Не е спестена и неприемливата и досега за много бивши офицери и генерали истина, че БНА не е била страж на родината, и не е защитавала българския народ от външни врагове и заплахи, а е била част от репресивния апарат на тоталитарния режим. Действала е в негова услуга, и в услуга на съветското господство над България. Като част от Варшавския договор БНА (както и армиите на останалите съветски сателити) никога не е имала своя собствена военна доктрина. Била е подчинена изцяло на съветската, която е предвиждала при евентуален военен конфликт, българският народ да бъде изличен от лицето на земята с ядрено оръжие в името на защитата на СССР.  Участието на България и БНА в Операция Дунай е позорен факт. Показателно за естеството на режима и “животворната българо-съветска дружба” е обстоятелството,  че  дори и комунистическото и просъветско българско Народно събрание не е било информирано макар и про форма за предстоящата престъпна авантюра, а решенията за нея са взети абсолютно незаконно дори и според тогавашната конституция.

Още за поводът и мотивацията: По повод 40-годишнината от смазването на Пражката пролет, всички  държавни глави и правителства на страните участвали в позорната интервенция поднесоха своите извинения на чешкия и словашкия народи. Извини се престарелия ген Ярузелски, извини се дори руският президент Владимир Путин. Годишнината от този велик порив за свобода бе отбелязан в цяла Европа. Единствената страна от петорката, която запази гробно мълчание беше България – и тогавашният президент Първанов, и премиерът по това време Станишев се направиха, че въобще не са чували, нито желаят да чуят за него. Вместо това българската общественост, както преди десетилетия, беше облъчвана със спомени на войни-интернационалисти, които разказваха за оказаната от тях братска помощ и изпълнен воински дълг. Авторът на най-възмутителната гавра с жертвите на двата братски народа – афишираният като голямо достижение пасквил “Соцроман” на Димитър Шумналиев (бивш зам. главен редактор на официоза на Живков “Работническо дело”) – дори беше наградена със специалната награда на СУ “Климент Охридски” (лично от ректора проф. Илчев, който е историк, и би следвало да знае какво се е случило през 1968 година) – за високи постижения в съвременната българска литература. А това, ако си послужим с любимия израз на днешната българска социология, показва красноречиво “къде сме ние”. Отвращението от всичко това и лъжите с които е засипвана постоянно най-новата ни история от най-официални места ме накара да напиша тази книга. Тя цели да отвори очите на тези, които са склонни да го сторят за едно отминало историческо събитие, което има свои проекции и върху настоящето и бъдещето. Книгата е и знак на извинение – по повод 45-годишнината на Пражката пролет – към чехите и словаците, от които българският народ (и аз самият) е видял само добро в исторически план, и с които би следвало да сме обвързани не само като страни-членки на ЕС, но и от общите човешки ценности изповядвани от европейската цивилизация.

Приноси: книгата излага редица нови факти и тези, коригира версии за исторически събития, включва множество нови източници. Написана е не като класическа монография, а на достъпен за масовия читател език, и би следвало да представлява интерес и за широката читателска аудитория.

Забележка: При евентуален интерес на чешко или словашко издателство, някои глави описващи специфични български събития и процеси могат да бъдат съкратени. Същевременно може да бъде добавен много атрактивен илюстративен фотодокументален материал.

ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ АНОТАЦИЯТА:

● Още за мотивите (със съкращения от въведението към втората част на книгата):

През дългата и кървава европейска история повечето от европейските народи неведнъж воюват помежду си и сблъсъците им оставят след себе си дълбоки рани и упорити вражди и омрази. Вероятно щяха да ги преживеят помежду си и чехи и българи, ако не бяха тези над 1 350 километра, които делят София и Прага. Ако не бяха те може би все пак щяхме да имаме поне някакво лицемерно оправдание изсмукано от калните пръсти на миналото. Но ние нямаме дори и него. Факт е, че българите са видели от чехите само добро.

От Иржи Прошек до Георг Хеник

Първите чехи пристигат у нас през 60-те години на XIX век. Един от тях е току що завършилият Пражката политехника  инженер Иржи Прошек, който през 1869 година постъпва на работа в Барон-Хиршовата  железница. Във връзка с трасирането на ж.п. линията Одрин-Саранбей се установява в село Алмали (Ябълково) заедно с група чешки и полски инженери. Прошек е съпричастен на българското национал-освободително движение още от следването си в Прага, където другарува с приятеля на Ботев, Иван Драсов. Затова бързо се сближава с хора от местния български таен революционен комитет. Сградата, построена за инженерите, Прошек назовава Славянски дом. И тя се превръща в център на комитета, в който,  наред с  българи влизат чехите: Иржи Прошек, Антон Пелц, Антонин Свобода, проф. Острава и поляците: граф Станислав Домбровски и  пан Банковски. Най-голямата от стаите е превърната в библиотека-читалня, в която се доставя целият цариградски периодичен печат и книги от европейските столици. Славянският дом урежда и поддържа образцово училище, обзаведено по чешки образец, снабдено с всички необходими учебни пособия и дори с кабинет по природознание. Но тук идват и заседават и представители на революционните комитети от околните градове – Хасково, Чирпан, Стара Загора. Лично апостолът на свободата ни Васил Левски посещава няколко пъти дома и присъства при полагане на клетва от новоприети членове на комитета. По негово указание сред работниците от трасето са подбрани най-коравите българи и е организирана рота за военно обучение. Инженерите закупуват и пренасят оръжие, а  цялата тайна кореспонденция на комитетите в околността минават оттук. Навсякъде където пътува, Прошек  установява връзки чрез свои сънародници и свързани с организацията  българи – служители на железницата. С неговото енергично съдействие по гарите и кантоните от Одрин до Белово се назначават за служители комитетски хора: Захари Стоянов, Тодор Каблешков, Георги Икономов, Теофан Райнов и др. Научавайки за залавянето на Левски, с помощта на такива хора Прошек подготвя акция за освобождаването му. Очаквайки превозването му по железницата в Цариград, от гара Поповица до Харманли били устроени засади, но Апостолът бил откаран в София с каруца и планът не успява. След смъртта на Левски комитетът получава тежки удари и инженерите се разпръсват из Османската империя, но не прекъсват дейността си. Прошек със собствени средства обикалял България като доброволен кореспондент и сътрудник на вестници и списания, и с помощта на брат си Бохдан информира европейската общественост за насилията и жестокостите над българското население, за въстанието, за подвига на Ботевата чета. Обявяването на Руско-турската война посреща  с ентусиазъм и прави всичко възможно в подкрепа на освободителните войски. По време на тежките Шипченски боеве Прошек научава от своя сънародник и приятел, д-р Надхерний (Хеким паша) – шеф на здравната служба в турската армия, че турското командване готви извозване по железницата на големи подкрепления за Шипка. Веднага заминава към жп участъка над Одрин, където служат и други верни приятели и с тях организира така наречено “Лудо предприятие”. “Една сговорна дружина” изважда около 200 метра релси, хвърля ги в Марица при Големия мост, а после инженерите, саботирайки с “неизбежни технически причини” възстановяването,  задържат цели 30 часа турската армия. Акцията има решаващо значение за отбраната на Шипченския проход, до идването на подкрепленията на ген. Радецки. За нея Прошек е награден с ордена “Александър Невски І степен”, а генерал Скобелев от името на руския император му връчва златна сабя.

И Прошек не е единственият. Завладени от идеята на панславизма, славяните от тогавашна Австро-Унгария следят всеки ход на Освободителната война. Когато в края на 1877 г. Осман паша капитулира, цяла Прага ликува и празнува победата при Плевен.

След войната новоосвободена България има нужда от специалисти във всички области. И от сърцето на Европа поемат на югоизток: инженери, архитекти, учени и  индустриалци, учители по математика, стенография и рисуване, капелмайстори, артисти, занаятчии. Хора, които търсят свобода и простор за мисълта си. Затова не е чудно, че при първото преброяване през 1881 г., когато в новата столица на България живеят едва 11 195 души, 45% са чужденци, а от тях 102-ма са чехи. Постоянно нарастващата чешка колония се състои от работливи и дружелюбни хора и бързо печели симпатии. През 1878 г. в София пристига военният оркестър на Йозеф Хохола, който оглася всички градски тържества. След него идват цигулари, пианисти и диригенти като Франтишек Свобода, Вацлав Кауцки, Алоис Мацак,  Хенрих Визнер. Последният е един от основателите на първото музикално училище, а по-късно професор в новооткритата Музикална академия и диригент на оркестъра на Софийската опера. Благодарение на тях столичани за пръв път чуват творбите на Сметана, Дворжак, Бетовен, Вагнер, Вебер. Заедно с археолога и нумизмат Вацлав Добруски, художникът Ян Мръквичка създава първият  герб на България и открива Държавното рисувално училище – днешната Художествена академия. След него пристигат Йозеф Пинтер – основоположник на приложната графика в България, живописецът и баталистът Ярослав Вешин, виртуозният дърворезбар Ян Травницки. Принос в  създаването на първите български пощенски марки и банкноти има Алфонс Муха. Много от най-красивите сгради и паметници в София също са дело на чешките архитекти. По проекти на Ян Колар (първи градски архитект на София) са построени Централната гара, Военният клуб, Военното училище, Министерството на войната, Хотел „България“. Негово дело е и паметникът на Апостола на свободата Васил Левски. В изграждането на българската столица дял имат и Карел Трънка, Антонин Томишек, Йозеф Шнитер, Антонин Новак, Лубор Байер, а в изготвянето на кадастралният план Антонин Колар и Иржи Прошек. Един от най-преданите радетели за българската кауза Константин Иречек, автор на първата академична “История на българския народ”, е и първият български министър на просветата. Известният чешки актьор и режисьор от Пражкия народен театър Йозеф Шмака е артистичен директор на Народния театър в София до края на живота си. Карел Шкорпил, откривателят на първата българска столица Плиска (където е и погребан), е основоположник (заедно с брат си Херменгилд) на българската археологическа наука и музейно дело. Вацлав Добруски е първият директор на Археологическия музей в София. На Иречек, Прошек и Безеншек софиянци дължат първия интелигентно списван вестник „La Bulgarie“. Пионери в своите области в науката на тогавашна България са и : химикът Лудвиг Лукаш, (баща на бъдещия началник на генералния щаб на Българската армия генерал Константин Лукаш), математикът Антон Шоурек, Йозеф Ворачек – в народознанието, Вацлав Стршибърний – в земеделските науки, Антонин и Константин Бернкопф, Рудолф Турнтаксис, Хинек  Майер, Франтишек Хитил и много други– в областта на правото и държавното устройство.

Чешки предприемачи отварят редица заводи и работилници.  През 1891 г. Йосиф Хорват построява първата и най-голяма фабрика в България за хартия, а братя Прошек – първата фабрика за прочутата истинска чешка бира. Дори първият автомобил в България е внесен от чех – Август Шедивий, притежател на железарска работилница в София – на връх Великден 1896 година.

Няма област на обществения живот, в която да не е записано със златни букви стореното от „българските“ чехи – в политиката, културата, изкуствата, науката, образованието, правото, икономиката – навсякъде едни от първите имена са чешки. И този списък няма край, защото откриваме постоянно нови имена, а има и такива, които сигурно няма и да научим. Защото наред с известните личности идват и десетки незнайни хора с необходими за младата ни държава специфични професии – лютиери, акордьори, фотографи, моделиери, музиканти,  които стават част от обществено-кономическия ни живот.

Вероятно чешката инвазия се дължи не само на панславянска съпричастност, а и на характерната за онова време европейска тенденция на търсене и откриване на „нови светове“. Както и на специфичните условия в Европа, отвели огромни човешки маси  дори отвъд океана. За мнозина чехи, стъпващи на българска земя, това е поле за себереализация. Но независимо от мотивацията, „българските“ чехи се вписват така всеотдайно в изграждането на нова България, служат й така честно и достойно дори и на бойното поле, че ние, българите, винаги ще им бъдем признателни. И затова няма нищо странно в това, че едно от значимите произведения на българска литература през последните години, повестта  „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, разказва за чешкия лютиер Георг Хених. Реална личност, живял в София и прекарал в самота и бедност последните си дни. Това е книга не само за творчеството и красотата, но и за достойнството, за волята и усилието те да бъдат отстоявани в обкръжаващия ги свят на духовна нищета. Дали синдромът „Георг Хених“ не може да бъде открит и в други области на обществения живот? – пита риторично известния бохемист д-р Владимир Пенчев.

И, уви, историята отговаря: Може! Участието на България в окупацията на Чехословакия през 1968 година и потушаването на Пражката пролет – едно от най-срамните петна лепнати на страната ни от комунистическата върхушка, е олицетворение на същата тази духовна нищета, окръжаваща Хених. При това увеличена неимоверно от студената и груба мощ на оръжието. А от документите личи, и че един от най-верноподанически напористите поддръжници на Брежнев в замислите му е  Тодор Живков. И не само той – целият ЦК на БКП.