Съзнателно изчаках да мине 5 септември с надежда да открия поне една следа в българската публичност за тази дата, която фатално предопределя съдбата на България, а „великият“ 9 септември е само следствие от нея. И не бях разочарован: натъкнах се на (поне) един, саркастичен при това, коментар в собствения си блог. На повече не съм се и надявал при пълното затъмнение на 5-ти от 9-ти! Ето какво пише по този повод Мариана Александрова:
“Печатът в днешна комунистическа България, който е прокомунистически не отбелязва „най-светлата“ дата в историята на комунистическата диктатура у нас. Никой не празнува 5-ти септември. Никакво внимание към датата, на която Съветския Съюз обявява война на нашата страна, давайки началото на своята агресия и окупация. Както се знае, всички комунисти приветстват действията на Съюза в цялата му история. Особено по време на Втората Световна война. И най-много при навлизането на съветските войски на наша територия. Всеки комунист знае 22-ри юни 1941 и 9-ти май 1945. Това са датите, отбелязващи обявяването на войната срещу Съветския Съюз от страна на Германия и датата на завършване на Германо-Съветската война, когато Германия капитулира.
И всичко е точно, има начало на войната, има край и всеки български комунист се захласва по двете дати. Но тук става въпрос за две други държави, които от съюзници, стават съперници. Същата логика българските комунисти съвсем не прилагат към собствената си страна, което е напълно необяснимо. Акта на обявяването на война срещу Родината им, комунистите не отбелязват, не почитат, не отдават никакво внимание. Защо пренебрегват така подло такова важно събитие, никой не знае. Странна е комунистическата логика, отбелязват само края на войната срещу България-9-ти септември, но началото на Съветско-Българската война упорито прескачат. Все едно съветските войски съвсем случайно навлизат в България, не е имало никакво обявяване на война. По този начин, българските комунисти застават на антикомунистически, антисъветски позиции, след като не отдават дължимото внимание към обяваването на войната, чрез Нотата на Съветското правителство. Признателността на българския комунист към съветско-болшевишката политика е избирателна. Българските комунисти не отбелязаха през април годишнината от скъсването на дипломатическите отношения на Съветите с Югославия и поздравителната телеграма на Сталин и Молотов до Хитлер и Рибентроп във връзка с напдението на Германия срещу Югославия и Гърция на 6-ти април 1941. Повече от сигурно е, че и 17-ти септември няма да бъде отбелязан от българската комунистическа измет. А това е началото на започване на военните действия на Съветския съюз във ВСВойна. Интересни човекоподобия са българските комунисти. Не бива да се очаква, че ще отбележат и датата на започване на войната на Съветския Съюз срещу Финландия. И още повече, обявяването на войната срещу Япония на 8-сми август 1945. Руското посолство в България и консулствата също не отбелязват 5-ти септември – важна дата в Българо-Съветските отношения. Стоят си паметниците на ЧАрмия-окупатор, стоят си разни плочи и надписи, искат българските и руските комунисти да продължават да строят такива, които са символ на съветската агресия срещу България, а никой не се сеща за основополагащия акт на окупацията на България. Тази комунистическа „принципност“ е непринципна за нормалните хора в България. Но и те мълчат и те не повдигат глас и те не искат обяснение….Докога? ЗАВИНАГИ!!!”
По особено перверзен начин за 5-ти септември 1944 ми напомни имперски разточителното отбелязване на празника на Москва. Над богата столица на бедната Русия са изстреляни умопомрачително количество празнични залпове на същия този 5-ти септември и в телевизионните репортажи разказаха с гордост, че е счупен рекордът за всички времена по пръскане на на милиони за фоейерверки. Да беше жив френският аристократ и пътешественик Астолф дьо Кюстин, щеше да допълни впечатлението си от 1839 от Русия като империята, която е несравнима с никоя друга по разточителност в помпането на своето самочувствие чрез военни паради и всякаква показност в угода на императора!
На 5 септември 1944 СССР не просто скъсва дипломатическите отношения с България, но и обявява война да това дребно препятствие по пътя си (към вековната руска царска мечта за доближаване до проливите). Сталин се пазари с Хитлер за собствеността върху България, както върху Полша. Това е видно от разсекретени от германска страна писма, датиращи от края на 1940-та година, в които двамата побратими подробно, по социалистически (терминът е употребен от Хитлер!) обсъждат евентуалното присъединяване на СССР към Германия във войната и под точка номер две като условие Сталин поставя придобиването на България (подробностите в книгата ми „Течна дружба“).
Нахлуването на навъсените червеноармейци в България, чиито власти до последния миг не са вярвали, че неизбежното навлизане на съветските войски ще бъде съпроводено от окупация и са с надявали чрез неутралитет, отказ от военна съпротива и след обявяване на война на Германия да умилостивят Сталин, е съпроводено от героизация на този акт от съветската пропаганда. Тя тръби за „освобождаване“ на България и в чест на голямото геройство да завземат без един изстрел опърничавата някога България (която не просто оказва съпротива, но и разгромява военно руската агресия през 1916) диктаторът разпорежда мигновено празнични артилерийски салюти над Москва с подробно изреждане на названията на завладените български градове: Русе, Шумен, Добрич, Варна…Това се оказват топовни изстрели на гроба на българската независимост, последиците от което отекват и днес, макар и не всяка куха (откъм информация или просто от затъпялост в резултат от пропагандата) глава да може и иска да чуе ехото в себе си.
Продължението е известно, макар това да не се отнася до гробовете на избитите десетки хиляди български граждани. И ако за техния брой има спор поради липса на статистика за масовите убийства на невъоръжени граждани и гражданки, за обезоръжените български офицери и подофицери, същите, които се подчиняват на заповедта на правителството на България и не изстрелват нито един куршум срещу завоевателите, проф. Шарланов пише в История на комунизма на България, че само до есента на 1947 г., т.е. до формалния край на съветската окупация, 4800 от тях са били екзекутирани в условията на чуждо владичество (с. 391 )
Да сравним (само!) тези жертви с жертвите на руската армия в България в руско-турската война от 1877-78 г. , за които непрекъснато ни натякват. Милчо Спасов цитира в книгата си „Триста години руска сянка над България“ (с.25) не друг, а гостувалия в България руски историк Степан Кашурко да съобщава, че от 185 000 души руска армия в тази кампания загиналите на българска земя са 22 391, от които от раните си са умрели 6824 души ( както в много други войни, болестите покосяват повече хора от оръжията). Тези правдиви данни нямат нищо общо със „стотиците хиляди, дали живота си за българската свобода“, за които се твърди в официални български и руски излияния. Като съотношение малкият български народ е дал процентно много по-големи жертви както на бойното поле, така и сред населението, оставено на милостта на османското озлобление: най-яркият случай е опожаряването на Стара Загора след безумна конна атака на ген. Гурко и последвалото бягство пред превъзхождащия го противник.
Да не говорим, че в чест на НИТО ЕДНАТА съветска жертва след 5 септември 1944 г. България е осеяна с паметници на …българската благодарност към живите „освободители“, но за „благодарност“ към реално загиналите близо 40 000 българи срещу същия онзи „фашизъм“ (т.е. националсоциализъм) по фронтовете на Балканите в състава и под командването на Червената армия тук цари монументално мълчание!
Така е и днес, 57 години по-късно след обявяването на войната на СССР , когато отново ще има патриотично надвикване за съединението от 1885 г., но за позорния 5-ти септември си оставаме със салютите над Москва!
Демонтиране на паметника на съветската армия 